Първият и последен бой на поручик СписаревскиВойната за българското небе през 1943-1944 г. често остава в сянка. Понякога я използват като фон за интерпретации на други събития от онова време. Едни я наричат символична, други странна, трети я определят като периферна. Всъщност това е класическа въздушна война, от онези, които светът по-късно ще види в небето над Корея, Виетнам, Югославия и Ирак. Това е жесток начин за воюване - без граници, без фронтови линии и безопасни места.

в. Преса, печатно издание, брой 347 (698 от 20 декември 2013)

Преди 70 години над България тя налита внезапно на крилете на четиримоторни „Освободители“ (американски бомбардировач B-24 Liberator - бел. ред.), които вместо свобода носят стотици бомби - фугасни, бризантни, запалителни и със забавено действие. Обектите на нападенията са граждански. Такива са и жертвите. Без разлика от възраст и пол. Общото между тях е, че са българи.

Нямаме право да забравим нито тази война, нито шепата храбри наши пилоти препречили пътя на англо-американските армади. Нямаме право да забравим и един от символите на неравната ни борба - поручик Димитър Списаревски, посмъртно повишен в звание капитан.

Роден е на 19 юли 1916 г. в Добрич, по-късно семейството му живее в София, където той завършва Втора мъжка гимназия (сега 22-ро училище). После е юнкер във Военното училище, където получава и свидетелство за „Наблюдател на туристически самолет“. На 29 април 1938 г. Димитър Списаревски с още трима негови съвипускници е пратен да се обучава за пилот в Германия. Там го подготвят в три школи, като последната във Вернойхен - е за изтребители. Междувременно на 3 октомври 1938 г. царят произвежда него и колегите му от 57-и випуск в първо офицерско звание - подпоручик.

Във Вернойхен по време на обучение на български пилоти изтребители загиват подпоручиците Матей Тодоров и Георги Генчев. Тежка е вечерта след тяхната смърт за младите българи. Но в една от близките стаи подпийнали немски пилоти шумно празнуват, без да се съобразяват със скръбта им. Когато българите молят компанията за сдържаност, чуват в отговор непристойни реплики, включително спрямо българския народ. Германските колеги за нещастие не познават темперамента на Списаревски, популярен сред другарите си като Спаича. Полуобърнат към следващите го български пилоти, той им нарежда да затворят вратата от външната страна, гаси лампата и започва да „обработва“ новите си познати.

За кратко време веселяците понасят достатъчно медицински щети, за да запазят тишина. На следващия ден обаче те не са годни да летят и причината за това личи по физиономиите им. За подобно деяние се полага откомандироване плюс наказване на провинилия се офицер на родна земя.

Военният ни аташе в Берлин е бесен и е готов за крайни мерки, но решаващата дума има командирът на школата - асът от Първата световна война подполковник Тео Остеркамп. Дядото, както го наричат, наказва своите сънародници, а Списаревски сочи за пример за достойна защита честта на народа си. Така българите започват отново да летят. Овладяват модерните Messerschmitt Ме 109D и на 8 юли 1939 г. се завръщат в София.

Първият и последен бой на поручик Списаревски 

Me 109G-2

Списаревски получава назначение на най-добрите изтребители на въоръжение в българските Въздушни войски по онова време - полските PZL P.24B. Те обаче не удовлетворяват човек, който е летял с месери. Друго разочарование за поручик Списаревски са доставените от Чехословакия биплани Avia B-534 „Доган“; за тях той не пести иронични подмятания. Получаването на първите Ме 109 от 6-и изтребителен авиополк е първата искра на същинската модернизация. За тяхното усвояване поручик Списаревски отдава цялата си енергия и ентусиазъм. Тези събития съвпадат с обявяването на война на САЩ и Англия от страна на българския парламент.

На 1 август 1943 г. американската авиация нанася първия масиран въздушен удар срещу цел на Балканския полуостров - в Румъния. Операцията носи кодовото название „Приливна вълна“ (Tidelwave). След това започват и въздушните удари срещу български градове. Борбата за българското небе е трудна. Българските пилоти изтребители са принудени едновременно да усвояват новите месершмити и девоатини (D.520, френски машини, носещи името на конструктора си. У нас те са доставени от Германия, окупирала Франция през 1940 г. - бел. ред.) и да участват в неравни въздушни боеве. А и новите самолети се оказват неадекватни за борба с тежките американски бомбардировачи. Недостатъчно се оказва бордовото им въоръжение, както и защитната броня.

В тези тежки за България дни поручик Списаревски преминава в състава на 3/6 изтребителен орляк. (Трети орляк от 6-и изтребителен авиополк. Един орляк се състои от две или три ята, общо до около 40 самолета - Бел. Ред.) Там той ще доживее утрото на своя първи... и последен въздушен бой.

На 20 декември 1943 г. разделена на две групи формация от над 100 американски бойни самолета, половината от които изтребители, навлиза във въздушното пространство на Царство България. Времето е слънчево и предполага идеални условия за полети. Българските орляци своевременно са приведени в състояние на бойна готовност „нащрек“ още при навлизането на либърейтърите над Балканския полуостров.

Българските изтребители започват да излитат в 12,20. Поручик Списаревски сяда в кабината на Ме 109 „жълта двойка“ и се опитва да запусне двигателя, но първият опит е неуспешен. Той не се отказва, опитва отново и отново. Машината излита, макар и със закъснение, и се присъединява към вдигнатите в небето други 15 Ме 109G-2 от 3/6 изтребителен орляк и 24 D.520 от 2/6 изтребителен орляк.

Първият и последен бой на поручик Списаревски

Поручик Списаревски (вторият отляво на пейката) сред другари в декемврийска утрин на 1943 г.

Въздушният бой между американската формация и двата български орляка е изключително ожесточен. Първите две победи над лайтнингите (Lightning, т. е. „Светкавица“, е американският двумоторен изтребител P-38 - бел. ред.) постигат подпоручик Никола Начев и подофицер Георги Атанасов от 2/6 изтребителен орляк. В същия бой е повреден месершмитът на подпоручик Михаил Банов. Пилотът успява да кацне, без да аварира, като в подходящ момент предвидливо изключва двигателя. В същото време към София подхожда втората група неприятелски бомбардировачи. Преди да навлезе в зоната на зенитната артилерия, тя е атакувана от отделни български изтребители, успели да се отскубнат от схватката с ескортиращите лайтнинги. Те връхлитат противника и един В-24 веднага пламва от точния огън на фелдфебел Александър Петковски, губи управление и се разпада във въздуха. В американските източници тази победа се бърка с действията на поручик Димитър Списаревски.

Той в това време застига група от 16 американски бомбардировача, атакува отляво, отзад и отдолу с изпреварваща скорост. Стрелбата му реализира попадения в левите двигатели на един от либърейтърите. Те започват да димят, но бомбардировачът продължава да лети. Машината е конструирана така, че може да устои на подобни поражения. Тритонният месершмит, без да излиза от устрема на атаката, се врязва близо до лявото полукрило. Това е първият български таран. Подобно „оръжие“ отдавна е практика във въздушната борба. Много от пилотите в подобна ситуация не само постигат целта си, но спасяват себе си и своя самолет. Списаревски добре е знаел за подобен похват. Това не е тактика на „живата торпила“, решила да загине на всяка цена. Това е оръжие и на премерения риск.

От страхотния удар четиримоторният бомбардировач се разпада на части. От многочленния му екипаж оцелява благодарение на парашута си само един летец.

Изтребителят на Списаревски отначало лети по плоска траектория, но след това пропада към земята и се удря на около километър и половина северно от село Долни Пасарел в нея под малък ъгъл, но с голяма скорост. Осакатеното тяло на българския пилот къса коланите и изхвръква от кабината. По-късно го намират хора от околните села.

След тарана останалите български пилоти нарушават бойния ред на американската формация, което помага на подпоручик Генчо Иванов да взриви във въздуха един Б-24, а фелдфебел Христо Краличев улучва и подпалва друг. Един от ескортиращите лайтнинги експлодира след стрелба на фелдфебел Христо Коев. Други два американски изтребителя са свалени от капитан Топлодолски и поручик Йорданов.

Започва да гори и единият от двигателите на атакувания от подпоручик Марин Цветков П-38. Пилотът му предпочита да скочи с парашут пред риска да лети на улучената машина. Друг такъв изтребител пада край с. Негованци (Радомирско) след атака на поручик

Георги Кюмюрджиев който води бой с шест лайтнинга. Но простреляният месершмит на поручика също се разбива до жертвата си. Това е трагичният финал на почти едночасовото усилие на българските пилоти изтребители да защитят сигурността на столицата и честта на отечеството си.

Свалени и засегнати от техните точни изстрели са три четиримоторни бомбардировача B-24 „Либърейтър“ и седем P-38 „Лайтнинг“, или 10% от общия боен състав на американската група. Още пет самолета от ударната група и един от ескортиращите изтребители напускат зоната на съприкосновение с вероятни поражения. Българските безвъзвратни загуби са два Ме 109G-2, в които загиват поручиците Димитър Списаревски и Георги Кюмюрджиев. Други трима български пилоти кацат принудително поради бойни повреди.

Първият и последен бой на поручик Списаревски

Лобното място на летеца в Лозенската планина, недалеч от село Долни Пасарел. *** Примерът на поручик Димитър Списаревски намира своето широко отразяване на страниците на японския печат. Случайно или не, в началото на 1944 г. се заражда и идеята сред младите японски пилоти за извършването на въздушни и огнени тарани срещу американците. Немските пилоти изтребители, които доскоро с насмешка се отнасят към множеството руски тарани на Източния фронт и ги наричат „глупост“, след боя над София на 20 декември подлагат на анализ случилото се. Появява се и първата специализирана немска ескадрила, в която специално усилени Fw-190A-8 се предвижда с таранен удар да свалят налитащите многомоторни бомбардировачи. За нас, българите, остават образът и споменът за 27-годишния красив мъж, роден за живота, без колебание излетял, когато народът му е имал нужда от защита, за да долети и да сияе там, откъдето никога не се е върнал. ------------------------------ Авторът е дългогодишен военен летец и доктор на военните науки, преподава във Военната академия „Г. С. Раковски“. Сред многобройните му трудове са книгите „Въздушната мощ на Царство България“, „Български изтребители“ и подробната „История на българската военна авиация“.

Коментари

blog comments powered by Disqus