Излюпването на Пепелянката - Част IС произведените над 4500 броя F-16 безспорно е най-масовият изтребител от четвърто поколение и вероятно ще се окаже едно от най-значителните произведения на американската аерокосмическа индустрия в последния половин век. Успехът на разработения преди четири десетилетия изтребител далеч надхвърля и най-смелите мечти на неговите създатели и ясно поставя стандарта за това, как трябва да изглежда един многоцелеви изтребител. Красимир ГРОЗЕВ разказва за създаването на живия класик F-16.

Статията е публикувана в сп. АЕРО бр. 65 (януари 2014 г.)

Излюпването на Пепелянката - Част I 

На 4 май 1967 г. легендарният полковник Робин Олдс преживява тежко разочарование над Виетнам. На този ден той пилотира своя F-4C Phantom II и води два въздушни боя. В първия сваля противников МиГ-21, но изстрелва целя си запас от ракети „въздух-въздух”. Малко по-късно води въздушен бой с виетнамски МиГ-17 и на четири пъти излиза в изгодни за стрелба позиции. Уви, на борда на изтребителя на Олдс няма никакви останали оръжия за въздушен бой, а на този вариант на F-4 липсва оръдие. „Изтребител без оръдие е като самолет без крило”, ще каже той по-късно.

И ако полковник Олдс просто се прощава с една въздушна победа, то много негови колеги се прощават с живота си, сражавайки се с неадекватно въоръжените си изтребители и лишени от базова изтребителна подготовка за маневриране при въздушен бой. В края на 60-те години сякаш изтребителната авиация на САЩ е направила стотици грешни стъпки и се оказва напълно неподготвена за сражения с противникови изтребители. Как се е стигнало до това положение? Къде сбъркахме? Идеята, че маневреният въздушен бой е мъртъв, е далеч по-стара, отколкото повечето предполагат. Още в годините преди Втората световна война подобна идея се загнездва във Великобритания и нацистка Германия.

Кралските ВВС очакват, че в случай на война с Германия над Острова ще се появяват само бомбардировачи, тъй като радиусът на действие на изтребителите тогава е недостатъчен, за да ескортират бомбардировачи от Европа до Англия и обратно. Това изкривява подготовката на Изтребителното командване на Кралските ВВС, където основно се цели съсредоточаване на голяма огнева мощ върху противниковите бомбардировачи. Така се стига до въвеждането на тройката като основна бойна единица на британската изтребителна авиация, където водачът има грижата за откриване на целта, а двамата му водени трябва да държат плътен строй с него и да стрелят по команда.  Основните упражнения, които се изпълняват по онова време, са типови атаки по неманеврираща въздушна цел. В нацистка Германия все пак не се стига до такива крайности и двойката остава основен елемент на изтребителната авиация, но в същото време е ясно, че за да се ескортират приятелските бомбардировачи, е нужен съвсем различен боен самолет. Ражда се концепцията за Zerstörer (разрушител на немски език), която предвижда създаване на тежък изтребител с голяма скорост, продължителност на полета и огнева мощ. Тези му качества трябва да парират липсата на достатъчно маневреност. На тази база германската индустрия създава двудвигателния тежък изтребител Ме 110. Битката за Англия показва, че и двете концепции са тотално неадекватни, а като цяло въздушните боеве по време на Втората световна война издигат на пиедестал масовия, маневрен, еднодвигателен изтребител като P-51, Як-9 и Ме 109.

Не много по-различни са изводите и от Корейската война, където във въздуха се срещат леките реактивни изтребители МиГ-15 и F-86. Изтребителната авиация в САЩ обаче е на път да бъде загробена от все по-засилващия се „ядрен догматизъм”, който командването на американските въоръжени сили проповядва все по-силно. Според тях всяка една бъдеща война ще бъде ядрена по своята същност и единственото, което има значение, са платформите за доставка на атомни бомби.

Във ВВС на САЩ след края на Втората световна война се наблюдава все по-засилващо се влияние на Стратегическото въздушно командване (Strategic Air Command – SAC), което има и монопол върху стратегическите бомбардировачи, а те пък поне до края на 50-те години на ХХ век са единственото надеждно средство за нанасяне на ядрени удари в стратегическа дълбочина. Между офицерите от Стратегическото командване и тези от Тактическото командване, където са практически всички изтребители на ВВС, има огромна културна бездна. В изтребителната авиация царува атмосфера на силен индивидуализъм, агресивен манталитет и по-свободно гледане на правилата и ограниченията. В бомбардировъчната авиация манталитетът е почти диаметрално противоположен – там се залага на високата степен на сигурност (поради боравенето с ядрено оръжие), строгата субординация, която е вменена на бомбардировъчните офицери още с първите им полети на бомбардировачите с голям екипаж, и предоверяването в новите технологии.

Това уточнение е нужно, защото през 50-те и началото на 60-те практически всички висши офицери във ВВС на САЩ идват от Стратегическото командване, като по такъв начин техният манталитет се налага и върху целите ВВС на САЩ. На пръв поглед това не звучи чак толкова зле, но нека припомним думите на генерал Къртис ЛьоМей, командващ ВВС на САЩ, 1961–1965 г., и един от най-известните офицери в Стратегическото командване. „Летенето с изтребител е забавно, но полетите с бомбардировач са сериозната работа”, твърди той през 50-те години.

Фокусирането върху ядреното оръжие и доминирането на бомбардировъчни офицери във ВВС на САЩ водят до това, че през годините между Корейската  и Виетнамската война не е създаден нито един чист изтребител. Машините от т.нар. „Стотна серия” (Century Series) са или чисти прехващачи, които имат изцяло ракетно въоръжение, или пък са оптимизирани за ползване като изтребител-бомбардировачи (и то със силно ударение на „бомбардировачи”). За капак „Стотната серия” се състои от всичко друго, но не и от евтини и прости за експлоатация самолети.

Макар че в производство се намират и доста способни, леки и евтини бойни самолети като F-104 Starfighter и F-5 Freedom Fighter, те не са приети масово на въоръжение в САЩ, а се произвеждат основно за експорт.

Концепцията, заложена в „Стотната серия”, достига до най-зрял вид при създаването на F-4C Phantom II, предназначен за ВВС на САЩ (в началото проектът е известен като F-110А Specter). За онова време изтребителят е чудо на техниката, като обединява в едно способностите на най-добрите прехващачи тогава (управляемо ракетно въоръжение, добри височинно-скоростни характеристики, мощен радар и наличие на втори член на екипажа) и на най-добрите изтребител-бомбардировачи (голям боен товар, широк арсенал и ядрено въоръжение). Двудвигателната машина може да се дозарежда във въздуха и също така има прекрасна маневреност на фона на предшествениците си. В същото време при F-4C няма вградено оръдие, нещо, което се смята за повече от излишно на фона на ракетното му въоръжение.

През 1963 г. ВВС на САЩ извършват изследване, известно като проект Forеcast, с което целят да определят същността на въздушните боеве в бъдещите конфликти. Изводите от изследването са, че въздушният бой в бъдеще ще представлява високоскоростен прехват на голяма височина, в който противниците ще се стремят да унищожат противника с управляеми ракети преди установяване на визуален контакт с него. Маневреният въздушен бой не просто остава на заден план, той много скоро се планира да изчезне съвсем от програмите за бойна подготовка на американските изтребителни пилоти. Последното влиза в силна корелация с високата аварийност във ВВС на САЩ в началото на 60-те, която най-вече се дължи на новата и сложна свръхзвукова реактивна техника, но въпреки това всичко излишно и опасно се орязва от подготовката на американските бойни пилоти – и това неминуемо минимизира всякакви възможности за трениране на маневрен въздушен бой. Още повече че официалната доктрина на Въоръжените сили на САЩ по онова време твърди, че въздушно превъзходство над зоната на бойни действия ще се завоюва чрез унищожаване на противниковата авиация на земята с ядрено оръжие.

Излюпването на Пепелянката - Част IF-4C е много модерен за времето си самолет, но се оказва неадекватен във въздушните боеве над Виетнам Виетнамските шамари Шокът, който идва с първите по-сериозни въздушни боеве над Виетнам през 1965–1968 г. в рамките на операция Rolling Thunder, е с апокалиптични размери. ВВС на САЩ летят на F-4C, а колегите им от ВМС на почти еквивалентния F-4B. И двете тежки и натъпкани с електроника машини са брилянтни произведения, но във Виетнам се озовават в една напълно неподходяща среда.

Първо и най-важно, правилата за влизане и водене на боя (т.нар. Rules of Engagement) забраняват използването на ракетите AIM-4 Falcon и AIM-7 Sparrow по цели на средни дистанции с използване само на системите за радиоелектронно опознаване „свой–чужд”. Преди да бъде унищожена всяка една цел, се изисква нейното визуално опознаване, което неизбежно вкарва американските изтребители в близки боеве. Второ, надеждността на ранните ракети „въздух-въздух” като AIM-4 Falcon, AIM-7 Sparrow и AIM-9 Sidewinder е компромисна. Отказите са чести, ракетите са чувствителни към режимите на пуск и подчертано не обичат да гонят маневриращи цели. И трето, F-4 по онова време няма вградено нарезно въоръжение (оръдие), което оставя изтребителите на милостта на капризните ракети. Не на последно място се нареждат и фактите, че Phantom е сравнително голям самолет, лесен за визуално откриване, а двигателите му остяват ясно видима димна следа при повечето режими. Видимостта от кабината също е компромисна.

Съотношението на свалени във въздушен бой F-4 срещу виетнамски МиГ (МиГ-17, МиГ-19 и МиГ-21) през 1965–1966 г. е около 1:2,5. Американските военни смятат това за почти приемливо, но през 1967–1968 г. съотношението достига практически 1:1 (във ВМС съотношението пада до трагичното 1:0,4). Това се дължи най-вече на все по-голямата агресивност на виетнамските пилоти, подобряването на тяхната тактическа култура и огромния брой ограничения, с които работят американските пилоти.

Преди да могат да бъдат взети конкретни мерки по въпроса, президентът Линдън Джонсън спира операция Rolling Thunder през април 1968 г., с което и прекратява кампанията над Северен Виетнам за почти четири години.

Новините от Виетнам идват точно в момента, в който ВВС на САЩ разсъждават върху своя нов изтребител, който трябва да замени F-4. В периода 1963–1966 г. две противоположни теории се сблъскват за това, що за изтребител трябва да бъде бъдещият F-X (както проектът става известен след 1965 г.). Масовото мнение е, че машината трябва да лети на големи височини и скорости и да разчита на мощен радар и чисто ракетно въоръжение. Американският конструктор Кели Джонсън, който по онова време е огромен авторитет, директно предлага умалена версия на разузнавателния самолет SR-71, която трябва да работи на височина от 24 000 m и скорост от М 3,2. ВВС на САЩ пък разглеждат възможността F-X да бъде двуместен изтребител с излетна маса от около 30 тона и крило с изменяема стреловидност. За щастие на американските ВВС, тези проекти така и не стават факт. Маневренността има значение 1967 г. се оказва преломна за проекта F-X, както и за бъдещия F-16. На 9 юли на летището в Домодедово е проведено голямо авиошоу, на което са показани редица нови конструкции на съветската авиационна индустрия. За пръв път на широката публика е демонстриран и внушителният изтребител-прехващач МиГ-25, и то в цели четири броя. Самолетът предизвиква шок у западните военни експерти. Първоначално точното предназначение на машината е неизвестно, но предварителните анализи на американските експерти показват, че се касае за високоманеврен изтребител за завоюване на превъзходство във въздуха. Към това мнение подтикват големите вертикални и хоризонтални стабилизатори. В действителност тяхното предназначение е да дават устойчивост при свръхзвуковите режими на полет, а колкото до МиГ-25, то той е замислен и строен в две основни версии – чист изтребител прехващач МиГ-25П и разузнавателният МиГ-25Р, – и двата с ограничена маневреност, като е наблегнато основно на височинно-скоростните характеристики.

Шокът, че СССР вече притежава високоманеврен изтребител, е огромен. Появата на МиГ-25 съвпада и с горчивите уроци от виетнамското небе, където се вижда, че въздушните боеве се водят най-често на малки и средни височини, където летателните характеристики на F-4 не са никак блестящи, а МиГ-17 има явно превъзходство в радиуса на завой. Във ВВС на САЩ бавно, но сигурно започва да узрява идеята, че новият изтребител трябва да притежава високи летателни характеристики на малки и средни височини. Това обаче трябва да бъде наложено в борба срещу закостенялата представа, че от изтребителя се искат най-вече скорост и височина на полет. Точно тук на сцената се появява една авангардна за времето си теория.

През май 1964 г. е издаден научният труд, наречен Теория на маневреността и енергията, с автори майор Джон Бойд от ВВС на САЩ и цивилния математик Томас Кристи. Майор Бойд е изтребителен пилот с тежък нрав, но и мислене, което излиза от шаблоните на тогавашното време. На база на скромния си опит от Корейската война и сериозната си кариера като инструктор в изтребителната авиация той стига до извода, че маневреният въздушен бой може да се опрости ефективно до физическа задача, в която има две тела, като това, което запази енергията си в рамките на боя, ще излиза победител. Благодарение на използването на сложни математически формули и сериозни калкулации с използване на мощните компютри от онова време Бойд стига до изводи за това, как най-ефективно да се използва енергията на изтребителя за постигане на максимални маневрени характеристики. Бойд успява да създаде стотици графики и таблици, с чиято помощ е възможно да се оптимизира бъдещият изтребител още на чертожната дъска, а маневрените характеристики на различни изтребители да се сравняват ефективно и на хартия. Трудът на майор Бойд изведнъж придобива огромно значение и той получава статус на съветник към програмата F-X.

Излюпването на Пепелянката - Част IДжон Бойд по времето, когато лети активно на изтребители

Майор Бойд успява да повлияе на F-X в немалка степен, но решаващият глас за програмата идва от комбинацията между бойния опит от Виетнам, опасенията за висока цена на проекта и ясните доказателства от математическите моделирания, че един маневрен F-X ще превъзхожда съветските изтребители и ще бъде по-добър изтребител от скоростния F-X. Това поставя основите на легендарния изтребител F-15. „Мафиотите“ Майор Бойд обаче не е доволен от развитието на програмата F-X. Дори и маневрената концепция за него е прекалено усложнена, скъпа и тежка. Бойд е от поколението изтребителни пилоти, които са се изградили като авиатори на лекия изтребител North American F-86 Sabre. За Бойд перфектният изтребител е лек, евтин, прост за производство и експлоатация, маневрен и най-важното – масов.

Когато Бойд започва да критикува открито F-X, той бързо става аутсайдер в програмата, но затова пък също така бързо намира съмишленик в лицето на Пиер Спрей – цивилен аналитик в Пентагона, който е добре известен с невъздържаните си критики към редици оръжейни проекти от онова време. Бойд и Спрей наричат себе си Реформаторите, но простонародному им се лепва ироничното определение Критикарите. Двамата смятат, че F-X няма да може да бъде построен в достатъчно бройки, за да се противопостави на огромния брой съветски изтребители, намиращи се във фронтовата авиация на ВВС. Според тях логичният път е друг – създаване на лек изтребител, който да бъде произведен в повече бройки, отколкото са изтребителите на СССР. Това е рязък завой в американската военна доктрина след Втората световна война, която посочва, че САЩ никога няма да бъдат равностойни на СССР като численост, затова трябва да разчитат на по-високи технологии за преодоляване на това числено превъзходство – тоест да компенсират изискването в количеството с по-добро качество.

Излюпването на Пепелянката - Част IПиер Спрей и днес продължава активно да взима отношение по въпроси свързани с националната сигурност на САЩ

Бойд и Спрей започват да работят над алтернативна концепция за нов американски изтребител, известна като Red Bird. Концепцията предвижда създаването на еднодвигателен изтребител, който да се използва в прости метеорологични условия. Максималната му скорост трябва да е М 1,6, което е сметнато за оптимално предвид факта, че маневрените боеве се водят на дозвукови скорости. Отказът от скорости над М 2 трябва да олекоти и опрости конструкцията. Red Bird няма да има радар и радарно насочвани ракети, тъй като според Бойд и Спрей това са излишно скъпи и сложни технологии, които само намаляват надеждността и повишават цената. Масата на този изтребител трябва да е около 12 200 kg, като се очаква Red Bird да има сходна бойна ефективност с F-X, но на много по-ниска цена. Макар че Бойд и Спрей се опитват да заинтересуват Пентагона с техния Red Bird, идеята им е отхвърлена. Причината е явното нежелание на ВВС на САЩ да експлоатират леки изтребители, които за тях имат малка далечина на полет и ограничен боен товар, както и наличието на МиГ-25, за който все още се мисли, че притежава сериозна маневреност, скорост от М=2,5 и практически таван, надвишаващ 20 000 m.

През май 1969 г. „ренегатската” групичка на (вече) подполковник Джон Бойд и Пиер Спрей е подсилена от нов член – полковник Еверест Ричиони от щаба на ВВС на САЩ, който има ограничен изтребителен опит, но затова пък е със сериозна академична кариера. Ричиони също не харесва F-X (който вече е известен като F-15) и е отявлен критик на безсмисленото харчене на огромни средства в Пентагона. Полковник Ричиони, който има италиански корени, веднага прекръщава групата от „Реформаторите” на „Изтребителната мафия”.

По това време проектът Red Bird е прекръстен на F-XX, но продължава да бъде просто концепция, която витае из коридорите на Пентагона, без да ѝ бъде обръщано сериозно внимание. Желанието на „мафията” да бъде създаден лек изтребител, въоръжен с оръдие и ракети за близък бой, голяма тяговъоръженост и маса до 11 350 kg среща тежък отпор най-вече по линия на това, че подобни летателни характеристики са невъзможни за реализация в лек изтребител. Междувременно ВВС на САЩ дават зелена светлина на проекта А-Х – ударен самолет с голяма продължителност на полета, голям боен товар и сравнително просто оборудване, който трябва да изпълнява задачи за непосредствена авиационна поддръжка. Интересното тук е, че основните изисквания по проекта са написани от Пиер Спрей, който от своя страна прави задълбочено изследване на бойния опит от използването на А-1 Skyraider над Виетнам, както и на бойната биография на щурмовици като Ил-2 и Hs 129 по време на Втората световна война. Прокарването на тази концепция е важен успех за „Изтребителната мафия”, която най-накрая успява да убеди ВВС на САЩ в ползите на по-евтините и масови платформи.

Въпреки частичния успех с А-Х (бъдещият А-10) „мафията” започва да се уморява от безплодните си борби със статуквото. В началото на 1970 г. Спрей и Ричиони правят няколко публични презентации на концепцията си F-XX на различни нива в Пентагона и цивилното ръководство на Департамента по отбрана, но без съществен успех. Макар и идеите на „мафиотите” да имат своите поддръжници, като цяло техните усилия остават глас в пустиня. В края на 1970 г. мандатът на полковник Ричиони в Щаба на ВВС изтича и той е преместен на служба в Корея, а Пиер Спрей напуска Пентагона и се отдава на частен бизнес. Спрей обаче продължава да работи във Вашингтон и контактите му с Бойд не прекъсват. През 1971 г. двамата работят най-вече с представители на Конгреса на САЩ, опитвайки се да ги убедят да не финансират F-15, а вместо това да се отделят средства за по-лек и масов изтребител.

Излюпването на Пепелянката - Част IПървият прототип на F-15. ВВС на САЩ фанатично защитават проекта и не желаят и да чуят за неговите алтернативи

Към част 2

 

Коментари

blog comments powered by Disqus