Живата торпилаВече много десетилетия името на поручик Димитър Списаревски вълнува вниманието и въображението не само на любителите на военната история, но и на всички, които знаят малко или много за случилото се в небето на София в студения ден на 20 декември 1943 г. 

Зад клишетата и многото словоизлияния по повод годишнината от подвига на този смел български летец винаги остават чувството и веруюто за изпълнен дълг на шепата бранители на родното небе през Втората световна война.

Димитър Списаревски се ражда на 19 юни 1916 г. в град Добрич. Потомък на стар възрожденски род, той се появява на бял свят в семейството на Светозар и Ветка Списаревски. От малък Димитър расте с разказите за чичо си, офицерът Димитър Списаревски, посечен от сърбите при парлементьорска мисия на фронта по време на Първата световна война. Семейството не изтърпява румънската окупация на Добрич след позорния Ньойски договор и запасният офицер Светозар Списаревски се мести в България, заселвайки се в град Лом, а с израстването на Димитър и брат му Иван семейството отива да живее в столицата София. Бъдещият летец учи във Втора мъжка гимназия, където отрано ще се прояви като спортист и патриот. Избран е за знаменосец на училището. Здрав и буен футболист, гимнастик, боксьор и почти няма спорт, който младият българин да не опитва. Още по онова време физическите му данни и спортни умения често биват използвани да въздава справедливост по различни поводи.

Списаревски постъпва във военното училище през 1934 г. като юнкер. Първоначално е в общовойсковия профил, но след това младият и физически отличаващ се юнкер е избран да усвои пилотската професия. И тук се зареждат награди за спортните му успехи, съпроводени от наказания за безбройните прояви на невъздържан, но справедлив дух. Именно изостреното чувство за справедливост го изправя срещу военните порядки и още незавършил първи курс, Димитър Списаревски е изключен и изпратен да дослужи военната си служба, като редник в 6-и пехотен полк. Тук бившият юнкер показва най-доброто, на което е способен. Произведен е в подофицерски чин и с личното ходатайство на командира си е възстановен от есента на 1935 г. като юнкер във военното училище. Отново следват неприятности поради битов инцидент с командир в училището и отново Спайч, както го наричат другарите му, е заплашен с изключване.

В края на април 1938 г. Списаревски е командирован в Германия заедно с 15 портупей-юнкери. Заедно с групата заминава и поручик Чудомир Топлодолски, който от кавалерист трябва да се преквалифицира в летец. Групата пристига в Кауфбойрен, за да овладеее А-то и Б-то на летателната професия. Лети се на учебните самолети FW 44 и Buker Bu 131 Jungmister. След вземането на първи и втори пилотски изпит Димитър Списаревски е сред първите по летателни умения и е удостоен да стане изтребител. Прехвърлен е за обучение в изтребителната школа във Вернойхен. Тук инструктор и учител в това сложно дело – професията на летец-изтребител, ще стане поручик Стоян Стоянов. Бъдещият ас №1 на България обучава новопристигналите във Вернойхен летци.

В своята мемоарна книга „Ние бранихме тебе, София“ за Списаревски той ще напише:

„Има известни личности, които рязко се отличават от околните – срещнеш ли ги веднъж, запомняш ги завинаги. Списаревски беше от този тип хора. Със своята мъжествена, едра и стройна фигура, с особената си походка и с храктерен акцент в говора той винаги обръщаше внимание на околните. И по характер се отличаваше от своите колеги. Обикновено беше спокоен човек с бавни, отмерени движения и издържани обноски. Обичаше хората и беше щедър, с широка душа, човек на компанията и веселието. Всички войници го обичаха и уважаваха, защото към тях бе непринуден и разговорлив. Но ядоса ли се за нещо, ставаше страшен. И не за себе си вършеше това, а винаги в защита на другите, на по-слабите. Особено държеше на своите другари. За тях бе готов, без да му мигне окото, да се хвърли и в огъня дори. Но най-остро реагираше, когато го обиждаха като българин.
Със Списаревски ни свърза тясна дружба още от първите ни дни на военната ни служба. По характер се различавахме доста, но като че ли в това различие се допълвахме. И затова често ходехме заедно. На мене той се доверяваше и често откриваше и най-интимните си мисли и желания. Случи се така, че след като го изключиха от училището и изостана една година след випуска, аз му станах отдельонен командир. По-късно, когато дойде в изтребителната школа, където бях инструктор, той стана мой ученик“.

И в Германия непокорният и патриотичен дух на Спайч му създава проблеми с немските офицери, но завоюва признанието им. За времето във Вернойхен друг летец ветеран, Димитър Лазаров, си спомня:

„Един ден се разчу за голям скандал. На маса след вечеря започнал спор между няколко германски офицери и Списаревски. Темата била кой народ е по-войнствен – българският или германският. Спорът прераснал във физическа саморазправа. Налага се лично началникът на школата във Вернойхен полковник Тео Остеркамп да се извика, за да прекрати битката. На другия ден майстори отстраняваха повредите“.

Това няма да остане единственият инцидент, при който Димитър Списаревски ще защити честта на българските летци. При един полет на съвипускниците му Матей Тодоров и Георги Генчев в тройка, водена от инструктора Димитър Тамахкяров, влизат в облак. Опитният Тамахкяров успешно изважда самолета си но Генчев и Тодоров се сблъскват в планински масив и загиват. Вечерта, докато българите тъгуват по загиналите си другари, германците устройват празненство в съседната стая. Списаревски отново влиза в пререкание, при което поваля петима германци сам със силните си юмруци. Отново скандалът е голям, но героят от Първата световна война полк. Тео Остеркамп дава Димитър Списаревски като пример за подражание, как се защитава национална чест.

В началото на юни 1939 г. българската група летци се завръща от Вернойхен. Димитър Списаревски е назначен за по-нататъшна служба във 2-ри изтребителен полк на летище Карлово. Тук със своето ято взима участие в прикриването на границата с Турция на летище Окоп. Лети на доставените от Полша изтребители PZL P-24 „Ястреб“. При едно кацане самолетът му капотира.

Летецът невъзмутимо се освобождава от коланите, слиза и с чувство за хумор коментира:

„Ама как съм го изправил, като свещ“!

След наказание да изпълнява различни задачи в края на годината Димитър Списаревски е зачислен в 222-ро ято на 2-ри армейски орляк, въоръжен с изтребители Avia B-534 „Доган“. Войната запалва Европа и българският летец с характерния си шопски говор се чуди:

„Що че правиме с тея плюкала! Като видим, че не може, че се бунем у него!“.

Така още през 1940 г. на летище Пловдив Списаревски е готов да се блъсне във въздушния противник, но да го победи. Следва безкрайно местене на Спайч по летища в различни райони на България, като често е остраняван за продължителни периоди от летене и назначаван на досадна наземна работа. От лятото на 1944 г. той усвоява и новия най-модерен изтребител Ме-109Е „Стрела“. През 1941 г. е командирован на летище Сарафово, където взема участие в черноморската отбрана. През лятото на 1943 г. заедно с Михаил Банов е изпратен като наблюдател на Западния фронт, където изучава опита на Луфтвафе в отразяване на англо-американските бомбардировки. След завръщането си Списаревски възстановява летателната си подготовка на изтребителя Ме 109G „Стрела“.

20 декември 1943 г.
На 10 декември 1943 г. над София е извършена третата поред бомбардировка от англо-американските сили. Ударната група се състои от 31 бомбардировача B-24 Liberator, които пускат своите бомби над българската столица. По това време Списаревски се завръща на летище Божурище и заема мястото си в бойния разчет на 3/6 орляк. На 18 декември 3/6 орляк заедно с пребазирания и въоръжен с изтребители Dewotine D-520 2/6 орляк организира съвместно учение. И тъкмо навреме.

Само два дни по-късно англо-американските военновъздушни сили предприемат ново нападение над София. Този път към България се отправят 50 бомбардировача B-24 Liberator с прикритие от още толкова изтребители P-38. Те са разделени на северна група от 35 бомбардировача и 30 изтребителя, летящи по маршрута Шкодра–Босилеград–Владая, като 10 изтребителя остават западно от София, за да блокират немските изтребители, които са базирани на летище Ниш. Южната група в състав от 20 бомбардировача и 15 изтребителя долита северно от Дупница в 12 часа и 50 минути. Пристигащите от южно направление самолети са пресрещнати от 24 D-520 и 16 Ме 109, излетели от Враждебна и Божурище. Пръв в боя влиза 2/6 орляк. За кратко време са свалени няколко изтребителя P-38, като с влизането в боя на 3/6 орляк бойният ред на американците е разстроен и те понасят загуби. В крайна сметка, групата е принудена да се оттегли.
Тук публикуваме спомените и мемоарите за този въздушен бой и последните мигове на Димитър Списаревски, така както са ги видели неговите бойни другари.

Михаил Григоров приживе в своите издадени мемоари „Орли на България“ ще си спомни за боя на 20 декември 1943 г.:

„Към 12 часа и 30 минути бе изстрелян условният червен ракет и сирените започнаха да вият тревожно. Запалихме моторите. В последния момент преди излитането видях поручик Списаревски да бяга с големи крачки към жълт самолет „Густаф“ № 2, който го очакваше недалеч и вляво от моя. Излетяхме като резерв и охрана на орляка под водачеството на капитан Топлодолски. Водач на ятото беше поручик Йорданов. Поради закъснението си Списаревски се присъедини към нас и зае положението на краен ляв в бойния строй, докато аз бях непосредствено вдясно на моя водач...

Отдалече открихме силуетите на добре познатите „Либърейтъри“. По всичко личеше, че командирът на орляка имаше твърдото намерение да срещнем и да разбием противника, преди той да се е добрал до града, за да пусне смъртоносния товар. Като прецени, че няма време за маньовър и излизане в задната полусфера, командирът ни хвърли в челна атака...

Когато се сближихме, командирът на орляка с рязък маньовър ни отклони вдясно и нагоре, в посока към слънцето. Моят воден поручик Йорданов се устреми веднага след него. Поради стръмния маньовър се наложи да се престрои от другата страна на водача си. Но за да не се блъсне в него, понеже той потъна в диска на слънцето, което ме заслепи, аз се изнесох още по-наляво. По същата причина още по-наляво се изнесе и поручик Списаревски.

Когато успях отново да обгърна с поглед отдалечаващите се самолети, реших, че вече е късно да ги догонвам, защото попаднах в силно раздвижения строй на лайтнингите, които следваха отблизо своите бомбардировачи. А те бяха толкова много, че не успях да ги преброя. Може би 50–60! Не ми оставаше нищо друго, освен да мина през техния строй. Някъде вляво от мен летеше и Списаревски, като само за броени секунди с него се врязахме и пресякохме бойния строй на американските изтребители. По чудо не се сблъскахме с някои от тях. Излязохме на чисто небе и в завой на 180о загубих от погледа си моя случаен воден. Така ми се наложи да водя бой с десетки изтребители, вместо да атакувам бомбардировачите на противника. Като не открих до себе си Списаревски, се хвърлих сам в атака“.

След две неуспешни атаки Михаил Григоров ще зърне за миг някъде вдясно и ниско самолета на Списаревски. Следва трета атака по американски изтребител и както Григоров пише:

„Като не объщаше внимание на лайтнингите, яхнал своя жълт „Густав“ №2, поручик Списаревски бързаше да догони бомбардировачите. Сам... Срещу огромна армада! Другите наши изтребители останаха по-назад от последната група, към която още по-стремглаво се насочваше Списаревски. Ето, той откри огън и светлинните дири на неговите оръжия потънаха в туловищата на обстрелваните бомбардировачи. Но никой не падна!“.

Летецът Петър Кирилов Петров от 2/6 орляк приживе ще разкаже:

„В полезрението ми отляво влезе самолет „Месершмит“ и устремно атакува крепост отляво, отзад, отдолу... В това време срещу нас започна да се стреля от носовите картечници на всички крепости. Виждаха се огнените следи на трасиращите куршуми, които като змии се виеха край нас. Открих огън с оръдието и с двете картечници и за да не се блъсна, натиснах рязко надолу, чувствайки, че всеки момент мога да разпоря с вертикалния стабилизатор корема на „крепостта“. И когато започнах пикирането, вляво от мен видях експлозия. Самолетът ми се разтресе. Огнени парчета от крилата на „крепостта“ и тялото и летяха към земята. Гледката беше ужасяваща. Виждах моя другар, вплел се в смъртна прегръдка с противника. Помислих първоначално, че се е блъснал Цоньо Узунов...“.

Стоян Стоянов си спомня за същия бой:

„Бомбардировачите вече се бяха насочили към София и се готвеха да изсипят смъртоносния си товар съвсем необезпокоявани. Намираха се някъде над Панчарево. Тук една група наши изтребители, успели да се отскубнат от противниковата охрана, се спуснаха стремително към бомбардировачите. Завърза се ожесточена схватка, борба на живот и смърт.
Може би това беше един от най-горещите боеве, които са се водили между наши изтребители и противникови бомбардировачи. Нашите бяха решили на всяка цена да отбият противника. Самолетите пореха пространството като торпили, които никой не бе в състояние да отклони...
В следващите секунди бяха поразени два противникови бомбардировача, които, пръснати във въздуха, падаха горящи и на части по околните височини и полета. Между тях се валяха и труповете на екипажите. Петима души бяха овъглени още във въздуха, а останалите, обезумели от неочакваната експлозия, скочили „пеша“, преди да успеят да поставят гръдните си парашути...
Най-неудържим в този бой е поручик Димитър Списаревски. Няколко пъти той се спуска вихрено върху противника, но винаги недоволен от атаките. Нито едно от бронираните чудовища не пада. Изглежда че стреля от голямо разстояние. Трябва да се приближи, съвсем отблизо да изсипе снарядите си върху тях – щом това е нужно, ще го направи! Без колебание! На всяка цена!
Още една атака! Този път ей по онази машина, дето е изостанала малко от групата си! Ах... усети кучето опасността! Надула докрай моторите, „крепостта“ бърза да се прикрие в строя на групата си. Не, няма да ми избягаш този път, куче! И Списаревски я доближава съвсем. Снарядите му смъртоносно я пронизват. Ето най сетне... зад лявото й крило излиза пламък! Машината гори! Да, най-сетне! Той се увлича, вмъква се в строя между големите и тежки бомбардировачи. Обсипват го отвсякъде с олово. Да, опасно е, но те все още летят към София. А времето е кратко! За да избегне огнената преграда, той изтегля самолета си рязко наляво. Но тук право пред него се изпречва едрото туловище на друга крепост, която бълва огън с всичките си цеви. Така ли? Чакай, куче! И от упор Списаревски изсипва последните си снаряди в нея... Да, това е краят, но екипажът на „крепостта“ няма да се завърне. Миг след това българският изтребител се врязва в бомбардировача. От 7000 метра височина започват да падат горящи късове от промушената „крепост“. Тя експлодирала и се пръснала на три големи части.
Тъй го искаше Списаревски! Пада и самолетът на героя. Така загиват само истинските орли. Те умират във висините, крилете им падат на земята. Загина летецът, който пръв в авиационната ни история извърши таран на противников самолет“.

Героизмът и саможертвата не успяват да спрат северната група американски бомбардировачи да атакуват столицата от височина 7000 метра. Пуснати са общо 267 фугасни бомби, които засягат главно квартал „Иван Вазов“ и окологаровите жилищни райони. Загиват 68 души, а други 112 са ранени. Общо са разрушени 113 сгради, а още 400 остават необитаеми. На Централна гара има повредени 23 вагона.

След бомбардировката при оттеглянето бомбардировачите са атакувани яростно от българските летци, които се опитват да ги догонят в небето над Радомир–Кюстендил.

В този бой загиват двама български летци – капитан Димитър Списаревски и поручик Димитър Кюмурджиев.

Спорно и безспорно
На двамата загинали летци е устроено грандиозно погребение. Случилото се в небето над Панчерево става достояние на пресата и дори от далечна Япония поискват подробности за подвига на българския летец, сочен за пример на летците камикадзе.

И сред летците от онова време, и в ден днешен продължават споровете, при умишлен таран ли е загинал поручик Димитър Списаревски, или по невнимание при атаката срещу американските бомбардировачи. Интересена е гледната точка на командвалия ПВО артилерията през време на войната полк. Величко Величков:

„Командването на Въздушни войски не допускаше участието на представител от ПВО артилерията в комисиите, които след всяко въздушно нападение установяваха причините за свалените противникови самолети. Така се създаде постепенно пропаганда, в която и летците бяха участници, че „всички свалени самолети са победи на нашите изтребители“. Командването на противовъздушната отбрана по странични пътища (при разпита на заловените живи летци от свалените самолети, чрез разузнавателния отдел при щаба на войската, от разпита на граждански лица, очевидци при свалянето на самолети) се осведомявяше за причините на падането им. Стигна се дотам, че се спекулираше и с геройската смърт на капитан Димитър Списаревски. След въздушното нападение на 20 декември 1943 г. при отлитането на американските „Либърейтър“ на юг, в района на село Горни Лозен, един „Либърейтър“ беше улучен с цял снаряд и разцепен на две от ПВО батарея при село Бусманци, Софийско. Моторите по два паднаха в района на Горни Лозен. В същото време летец-изтребителят капитан Димитър Списаревски се насочил да атакува друг близък летящ „Либърейтър“, но преследван от противниковите изтребители, е бил тежко ранен и свален в района на село Пасарел, Самоковско, на повече от 10 километра от Горни Лозен. Създаде се легенда, че капитан Списаревски като „жива торпила е атакувал, ударил се е в либърейтъра и геройски е загинал“.
При сблъскването на две движещи се с голяма скорост тела те губят скоростта си и се насочват надолу като свободно падащи тела. Ако легендата е почивала на истински факт, следваше самолетът на капитан Списаревски да падне в района на село Горни Лозен, а не на повече от 10 km от него. Явно несполучливо скроена легенда.
Всеки българин се прекланя пред геройските подвизи и жертви, дадени от нашите малобройни летец-изтребители в неравния им бой с напълно превъзхождащите ги въздушни сили на врага. Но и ПВО артилерията със своите крайно ограничени средства беше също в неравен бой с мощните бомбардировъчни сили на противника и даде много скъпи и изпълнени с героизъм жертви“.

Министър-председателят Богдан Филов в своя дневник също хвърля светлина върху падналите около Панчерево самолети, но без да спомене името на Списаревски и Кюмурджиев:

„Вчера с генерала отидохме на 23-ия километър по шосето за Самоков да видим някои от падналите самолети. На самото шосе лежеше един малък, както изглеждаше, двуместен бомбардировач. Моторите липсват, останали вероятно на височината, оттатък реката, видяхме остатъците още от два големи самолета, вероятно четиримоторни бомбардировачи, от които единият беше съвършено изгорял (виждаха се само дебели металически части). Видяхме и два трупа, съблечени по долни дрехи от селяните. Труповете бяха обгорели. Един офицер от авиацията, който беше също горе с други офицери, ни съобщи, че 500 метра по-далече под развалините на паднал самолет (може би виденият от нас) са намерили още пет загинали трупа, запазени с облеклото. Не можахме да отидеме дотам, понеже се мръкна“.

Подвиг и забрава
Политическата промяна от 9 септември 1944 г. постепенно ще наложи забрана за споменаването на името на героя. В новото време пилот, таранил американски самолет – противник на фашистка Германия, е смятан също за фашист. В народната памет споменът за „живата торпила“ остава. През годините подвигът на Димитър Списаревски вълнува редица културни дейци като писателите Емилиян Станев, Серафим Северняк и Слав Караславов. Въпреки големия авторитет на тези писатели никой не успява да пробие голямото табу, спуснато над името му от комунистическите власти. Десетилетия по-късно ще се разбере, че в ученическите си години патриотът Димитър Списаревски е ударил шамар на свой съученик с комунистически възгледи. През годините този съученик ще стане посланик на НРБ в Москва, а след кратка статия за Списаревски във вестник „Поглед“ въпросният посланик занимава лично Тодор Живков и публично се заканва, че докато той е жив, името на Списаревски няма да се спомене. Никой не е вечен, за разлика от националните герои, влезли с постъпките си в историята на България.

Днес, 70-години след подвига на шепата български летци, изправили се пред многоброен и превъзхождащ противник, за да защитят небето на България, спорът, умишлено ли е извършил въздушния таран, или в разгара на боя се е ударил неволно в американската крепост, продължава. Приживе всички ветерани летец-изтребители, оцелели при превратностите на съдбата и имали честта да познават този български патриот, са единодушни. Каквото и да е имало в небето над София на 20 декември 1943 г., то е станало, защото така го е искал Списаревски. За него се е готвел през целия си съзнателен живот: да умре, но да не допусне враг да сее смърт над българската столица. Това е истинският Спайч, който те са познавали независимо от пропагандата, менящата се политическа конюнктура и превратностите на времето. За малцината оцелели до днес живи свидетели на събитията постъпката на Списаревски е онова, което той представлява като личност, оставила трайна следа в спомените им приживе и в смъртта си – „Живата торпила“.


20 декември 1943 г., описан в бойния дневник на 3/6 орляк

20 декември 1943 г. предвещава действия на англо-американските военновъздушни сили. Времето е тихо и с гъста мъгла над София. Тук поднасяме записаното в бойния дневник на орляка:

„Орлякът излита под тревога в 12 часа и 28–30 минути с донесение за много противникови бомбардировачи и изтребители, летящи по посока на София. Орлякът взема височина и се сформира над Черни връх. Командирът на орляка получава заповед, че противникът се намира над гр. Кюстендил. Орлякът се намира на 6000 метра. Точно в този момент пред орляка се появяват противниковите бомбардировачи на две вълни, първата от около 20 и втората от около 40 самолета и вдясно от тях няколко четворки изтребители „Лайтнинг“. Целият орляк се впуща в атаки по бомбардировачите. Противниковите самолети се събират в една група и със завой надясно взимат посока Вакарел–двореца Врана–Радомир.
Щабната четворка започва нова атака срещу противниковите бомбардировачи, но в този момент биват атакувани от лайтнинги, отклоняват се от бомбардировачите и започват бой с тях. Две четворки от 682-ро и 692-ро ято в същия момент водят борба с лайтнингите. 672-ро ято на поручик Йорданов е било в борба с противниковите бомбардировачи над София. След появата на изтребителите ятото се заангажира в бой с тях. Целият орляк, разкъсан на двойки и четворки, води непрекъсната борба с противниковите изтребители, като проявява постоянен стремеж да атакува бомбардировачите. Така в непрекъснат бой с противника се насочва обратно към гр. Кюстендил, докъдето са преследвани от нашите изтребители. Резултатът от този въздушен бой е следният. Кап. Топлодолски прострелва един „Лайтнинг“, който, горящ, пада на земята. Поручик Йорданов прострелва един „Лайтнинг“, който полита към земята вертикално, оставяйки след себе си гъста димна следа. Поручик Списаревски прострелва един неприятелски бомбардировач „Либърейтър“, който пада на парчета на земята. Същият влиза за първи път във въздушен бой и увлечен от желанието си да свали колкото се може повече неприятелски машини, при една атака с пълна скорост се блъска в един неприятелски бомбардировач „Либърейтър“ и двете машини, горящи и на парчета, падат в околността на с. Долни Пасарел. Първата жива торпила – така загина геройски пор. Списаревски.
Поручик Стоянов – командир на 682-ро ято, произвежда две атаки на един „Лайтнинг“ и също толкова върху един „Либърейтър“, но поради голямата заангажираност в боя не е могъл да наблюдава резултатите от атаките. Подпоручик Христо Г. Кръстев произвежда няколко атаки върху лайтнинги и няколко върху либърейтъри, но поради същата причина като пор. Стоянов не е можал да наблюдава резултатите от атаките си. Подпоручик Банов произвежда три атаки върху бомбардировачи „Либърейтър“ без наблюдение за резултатите поради непрекъснатия бой с изтребителите. Подпоручик Генчо Димитров от 692-ро ято произвежда две успешни атаки върху неприятелски бомбардировачи, успява да запали един от тях, който експлодира и се пръска на парчета. След това атакува още един бомбардировач, но не можал да наблюдава резултата.
Подпор. Кюмурджиев, след като запалва един неприятелски изтребител „Лайтнинг“, прави няколко последователни атаки върху „Либърейтър“ и най-после в бой с група изтребители „Лайтнинг“, тъй като не е бил наблюдаван, вероятно бива прострелян и пада на земята, като загива. Подпоручик Марин Цветков атакува един „Лайтнинг“, който запушва, но не е могъл да наблюдава падането му. Фелдфебел Христо Коев атакува един противников изтребител, който запалва, и вижда как летецът скача с парашут.
Фелдфебел Краличев запалва след успешна атака левия мотор на един „Либърейтър“, който, пушещ, продължава летенето си.
Фелдфебел Конзов произвежда няколко атаки върху група изтребители „Лайтнинг“, един от които пръска на парчета във въздуха. Същият атакува и бомбардировачите, без да наблюдава резултата от атаките си. Фелдфебел Петковски прострелва един бомбардировач „Либърейтър“, който, горящ, се пръска на парчета и пада на земята. Фелдфебел Загорски водил бой почти през цялото време с лайтнинги и произвежда 5–6 атаки, без да наблюдава резултата от стрелбата и попаденията си. Подпоручик Мишо Григоров със снаряд засяга един „Лайтнинг“ в изходящия ръб на лявото крило, между пилотското седалище и мотора, от които изхвръкват доста големи парчета и машината, наклонена, продължава да лети.
След този бой орлякът каца с 6 самолета на летище Божурище и 6 на летище Враждебна. Пор. Йорданов на летище Кралово, подпоручик Банов кацнал принудително при с. Поповяне, Самоковско. Почти всички наши самолети имат пробойни от куршуми и снаряди“.

Коментари

blog comments powered by Disqus