alt

 

Без да преувеличаваме и възхваляваме, може да твърдим, че това беше най-полезното и най-успешно учение от всички проведени досега за родната изтребителна авиация. Защото беше дадена възможността да се учи от най-добрите в занаята и да премери сили с тях, като се представи достойно.

Статията е публикувана оригинално в списание АЕРО бр. 1 (юли 2008 г.)

Най-сериозното учение, с най-много самолети срещу най-опитните инструктори, срещу най-добрите изтребители за близък въздушен бой на ВВС на САЩ. Така накратко може да характеризираме „Мако Джавелин” (Mako Javelin) на летище „Граф Игнатиево”, на което участваха авиаторите от 93-а ескадрила „Макос” от състава на 482-ро авиокрило на Резервното командване на ВВС на САЩ, базирано в Хоумстед, на 40 km от Маями, Флорида. Ескадрилата дойде на „Граф Игнатиево” с 10 броя F-16 – осем от С-варианта и два от D-варианта, Блок 30. От българска страна в „Мако Джавелин” участваха 10 броя МиГ-29 (вкл. три двуместни) и осем МиГ-21 (вкл. два двуместни).

alt

(сн. Александър Младенов)

Учението, което официално се водеше „съвместни полети”, се проведе от 10 до 19 юни, като започването на съвместните полети се забави с един ден, защото част от „обоза” на американците – тоест наземно оборудване, транспортирано с тежък транспортен самолет С-5 Galaxy – се забави. Причината – отказ на самолета „някъде” по трасето между Маями и Пловдив. Иначе за осигуряване на нормални летателни операции американците докараха в „Графа” абсолютно всичко, което им беше необходимо, за да оперират, без да зависят от местната самолетообслужваща техника. Така например те си имаха собствена цистерна, пожарен автомобил, камион за почистване на пистата и пътеките за рулиране, няколко влекача, машина с преден и заден подемник и авиофинишори за осигуряване на аварийното спиране при отказ на спирачките.

От гледна точка на съперничеството във въздуха – тоест смисъла на работата и повод за изява на изтребителните пилоти – резервистите от Флорида се оказаха много костелив орех. Всички от тях бяха със солиден опит (имаше „стари кучета” с по 3000–4000 часа общ нальот на изтребители), и това, съчетано с F-16 Блок 30, един наистана маневрен самолет, се оказа неприятно добра комбинация за водене на въздушен бой срещу МиГ-29.

alt 

Резервистите от Флорида се оказаха много костелив орех в боевете с МиГ-29 (сн. Александър Младенов)

„Идеята, заради която дойдохме в „Граф Игнатиево”, беше да се научим как да водим въздушен бой срещу МиГ-29 и МиГ-21 в приятелска страна – сподели майор Джо „Хутър” Фехели, офицер по безопасността на полетите от 482-ро авиокрило – искахме да полетим заедно, да се обучаваме, да опознаем различните стилове на водене на въздушен бой. България има много добра авиобаза, с нова инфраструктура и също така е място, където може да изкарваме много добре в свободното от полети време. Тук все още може да се намери „източният” стил на бойно летене, където пилотът е силно зависим от насочването и командите, получавани от земята. Сега ние отработваме близък въздушен бой и тактически прехвати, при които учим българските колеги, че наземните щурмани насочвачи може да подпомагат пилота, но той трябва да взема решение, как да маневрира и води боя или да изпълнява прехвата. Обучението се оказа еднакво полезно и за двете страни”.

Майорът лети на F-16 от 1994 г., като първоначално служи в 31-во авиокрило от ВВС на САЩ в Авиано, а след това е инструктор в центъра за приучване на пилоти на F-16 в авиобаза Люк, Аризона.   

alt 

Ескадрилата "Макос" дойде на Граф Игнатиево с 10 броя F-16 (сн. Александър Младенов)

„Още през 1996 г. бях в България – тогава бях в състава на група от авиобаза Авиано, която посети военното летище Равнец, където тогава се базираха вашите МиГ-29. Целта беше да стартираме програма за обмяна на опит (по рамките на тази програма и наши пилоти посетиха Авиано и летяха на F-16 през 1996-1998 г. – бел. авт.) - продължи „Хутър”. – Тази година нашата ескадрила трябваше да реши къде да отиде на учение в чужбина или в САЩ. Имахме богат избор – да посетим Бразилия, да участваме в голямото учение Red Flag (провеждано на полигонния комплекс Нелис в Невада) или на Хаваите. В крайна сметка след гласуване избрахме България. Основният довод беше, че единствено тук ще получим възможност да се тренираме срещу МиГ-29 и МиГ-21, да работим рамо до рамо с партньори, които говорят много добре английски език и са много добри пилоти. Тези момчета наистина имат желание да стават все по-добри и по-добри. Ние ги учим как да вземат самостоятелно тактически решения и някои от тях споделиха, че не са участвали досега в подобни учебни въздушни боеве”.

„Хутър” поясни, че на „Мако Джавелин” те основно изпълняват въздушни боеве „един на един” и тактически прехвати на малки и средни височини „двама на двама”. При прехватите двойките се насочват една срещу друга (обикновено се правят по три насочвания в един полет), като всеки път при разминаването самолетите се стремят да завият един към друг и в крайна сметка да излязат в удобна за пуск позиция. Играе се на „сини” (приятелски) и „червени” (врагове) и всеки се стреми да излезе в гърба на другия, в позиция, удобна за пуск на ракета. „Червените” може да представляват противник с различна степен на трудност – голяма или малка, като съответно трябва да маневрират със или без ограничения.  

„Това, което ме впечатли, е желанието на българите да се учат и сега, в края на учението, виждам, че те вече изпълняват много агресивно тактическо маневриране”, допълни майорът.

Ескадрила „Макос”

alt 

Изненадата от американска страна бе маневреността на F-16 block 30 (сн. Любомир Славов)

93-а изтребителна ескадрила „Макос” (Makos – вид особено хищна и бърза акула) влиза в състава на 480-о авиокрило, базирано в Хоумстед. Това  е авиобаза на Резервното командване на ВВС на САЩ, разположена на около 40 km от Маями. По щат ескадрилата има 24 самолета F-16С/D Блок 30, а летателният състав е с численост 35 души (вкл. и тези, които заемат длъжности в авиокрилото). Само 10 от пилотите обаче са на постоянна служба, като останалите са пълни резервисти – тоест имат друга постоянна работа и периодично поддържат летателната си подготовка. Като началник на службата по безопасност на полетите в авиобазата, “Хутър” е един от тези, които са на постоянна служба. Както обяснява той, за да постъпи един пилот в резервните ескадрили, той трябва да е прослужил поне десет години в редовните части на ВВС (или в авиацията на друг вид въоръжени сили). По този начин дори и новопостъпилите авиатори имат солиден опит. В допълнение в 482-ро авиокрило, чиято обща численост е 1200 души (всичко това е за осигуряване на летателните операции в авобазата и поддръжката на 24 самолета), служат близо 250 души от различни специалности в състава на редовните ВВС.

“Всеки от нашите пилоти лети средно по 8-10 пъти на месец, като годишният нальот на всеки е 150 часа. По-младите летци обаче може да изпълняват и до 15 полета на месец. Нашата мисия е да тренираме и да бъдем готови във всеки един момент да се пребазираме бързо в която и да е точка на света, за да подпомагаме експедиционните сили на ВВС на САЩ ”, обяснява „Хутър”. Той споменава, че ескадрилата поддържа подготовка - както за изпълнение на мисии „въздух-въздух” (с ракети AIM-9M и AIM-120), така и за „въздух-земя”. Съотношението на подготовката за двете задачи е 50:50, като при удари по земни цели се използва модерният прицелен контейнер Litening, с който се осигурява автономно целеуказване на лазерно-управляеми бомби. Самолетите на ескадрилата са модернизирани, за да използват бомби със спътниково насочване тип JDAM.

alt 

Майор Джо "Хутър" Фехели  (сн. Александър Младенов)

По време на учението самолетите носеха само по една учбна ракета AIM-9 и масогабаритни макети на ракети на възлите на краищата на крилото. При половината от самолетите тези макети бяха боядисани в червено – идеята е това да помага за различаване на машините (делене на „свои” и „чужди”), когато водят групов въздушен бой помежду си.

Интересно е да се отбележи, че F-16 Блок 30 се смята за най-маневреният вариант, който е най-добър за въздушен бой. Това е първият вариант на „Пепелянката”, снабден с двигател General Electric F110-GE-100, налагащ поставянето на въздухозаборник с уголемена площ (жаргонно наричан „голяма уста”), и нов вариант на радиолокатора APG-68V. В допълнение, в последните години машините са преминали сериозна модернизация (която плътно ги доближава по оборудване до стандарта Блок 50) и имат цветни дисплеи в пилотската кабина и ситуационен дейталинк (канал за междусамолетен обмен на данни), благодарение на който всеки в групата може да следи за местоположението на останалите самолети. 

Ескадрилният командир коментира 

alt   

Традиционната групова снимка при откриване на учението (сн. 3 иаб)

“При тактическите прехвати „двойка на двойка” приучваме четирима млади летци, които го правят за първи път – обяснява командирът на първа ескадрила майор Орлин Трифонов – това са тези капитани, които преминаха курса на приучване през 2005 г. и вече имат около 120 часа нальот на МиГ-21. При тактическите прехвати те летят като водени и се учат как да излизат в подходяща позиция, как да откриват противника и да маневрират, за да постигат условия за пуск на ракета. Основно гледаме как да се надхитрим един друг. Те играят „червените”, като при прехвата се разрешава изпълнение само на един завой на 180 градуса. След края на маневрирането се гледа кой е излязъл в по-добра позиция (и е имал условие за пуск на ракета)”. При прехватите самолетите се насочват един срещу друг, откриват се първо с радарите, после изчакват да се открият визуално и започват да маневрират.

Един от групата на младите летци, за първи път участващ на подобно учение, също твърди, че при тези прехвати трябва да се търси елементът на изненадата, защото само така може да се излезе зад F-16. При това едно съществено предимство за МиГ-21 е, че лети по-ниско от американците (на фона на земята, на височина 500 m), и те определено имат трудности с навременното откриване на малкия и добре камуфлиран самолет. В интерес на истината трябва да се отбележи, че при сближаването пилотите на F-16 много добре виждат на радара МиГ-21 и имат идея, къде да го търсят визуално и кога да започнат завоя. „С моя нальот от 320 часа, когато започна маневрирането, успявам да спечеля 10-15 секунди, преди да ме открият и да ми излязат отзад”, сподели същият млад пилот. Друг коментира, че за първи път в това учение изпълняват подобни тактически прехвати и те са нещо много по-различно от това, което се отработва в редовните полети в авиобазата. Той също отбеляза: „Един от американските техници, когато гледаше нашите самолети на стоянката, попита колко часа имам. Отговорих: триста и петдесет, ама той нещо не доразбра и пипита: хиляда триста и петдесет ли? На това учение за първи път изпълнявам тактически прехвати, които са нещо много по-различно от това, което правим в ежедневната подготовка”. 

alt 

Юри "Шрек" Луканов и Мат "Туиг" Уотз след полет на МиГ-21УМ (сн. Александър Младенов)

Един от опитните пилоти на МиГ-21 отбеляза, че при тези прехвати с визуално опознаване те може да разчитат на успех само ако объркат американците – тоест да използват различни трикове, за да забавят откриването. При сближаването на насрещни курсове на скорост около 900 km/h и двете двойки се виждат първо на радарите, като преди размиването се търсят визуално. Щом се открият и малко преди да излязат на траверс една спрямо друга, двойките завиват една към друга. Те имат право на един завой на 180 градуса, като крайната цел е да излязат в удобна за пуск на ракета позиция. В тези условия недостатъчната маневреност на МиГ-21 е сериозен недостатък – машините летят с допълнителен горивен резервоар и това ограничава максималното претоварване до 5 единици на бойния самолет и 6 единици на спарката. Двуместните F-16D, които най-често бяха използвани при тези тактически прехвати, имаха ограничение по претоварване с допълнителни горивни резервоари 8,5 единици. В списъка на триковете, използвани от МиГ-21, за да забавят визуалното откриване или да заблудят американците, влиза полет в плътна група, за да може на радарния екран да се вижда само една цел, и после непосредствено преди визуалното откриване да се раздели. В интерес на истината не се знае дали това е сработило наистина, защото радарите на F-16 – APG-68(V)5 в модернизиран вид имат режим на разделяне на целите, летящи в плътна група.        

Въздушните боеве

alt 

Така ставаха излитанията за въздушен бой - първо F-16 и веднага след него МиГ-29 (сн. Александър Младенов)

При МиГ-29 нещата стоят малко по-различно – там наистина имаше в чист вид съревнование между пилоти на изтребители, за които смисълът на работата е да си мерят силите (възможностите, уменията, издръжливостта) един с друг по всяко време и навсякъде. Учебните боеве обаче бяха само един на един, със строги ограничения по минимална височина (по искане на американците) – до 3000 m. Това означава, че боевете трябва да започнат от 5000–6000 m, където не може да се изпълняват ефективно вертикални маневри и най-често се затяга бой на виражи, при който самолетите са еднакво добри. При това въртележката на пълен форсаж и максимални претоварвания продължава, докато един от самолетите стигне до долната граница (минимално разрешената височина) и съобщи, че прекратява боя. След това пилотите отново се качват на начална височина и правят втори бой и ако горивото позволява (МиГ-29 бяха без допълнителни резервоари) –  и трети.    

alt 

Капитан Любомир Славов преди задача (сн. Александър Младенов)

Интересното беше, че за първи път се приложи обучение на български пилоти на близък въздушен бой – на спарка, с американски инструктор в задна кабина, и с още един американски пилот на боен F-16, играещ за противник. Така стана възможно да се подготвят четирима нови летци за маневрен въздушен бой – Николай Русев, Янко Янков, Любо Славов и Атанас Бекяров, всички с опит от предишни учения, където обаче са изпълнявали само тактически прехвати.

Резервистите от Флорида прилагат по-различна тактика на водене на въздушния бой от тази, разпространена в редовните ВВС – т. нар. „бой на старите хора”. Вместо с големи претоварвания те гледат да се бият на големи ъглови скорости и по-малки претоварвания, в бой „на един кръг” с маневриране по хоризонтала и понякога по вертикала.

Другата изненада от американската страна беше маневреният F-16 Блок 30. В сравнение с тези машини самолет F-16 Блок 40 от Авиано, с които два пъти правихме учения, е „тухла” по отношение на маневреност и тяговъоръженост.

alt 

Капитан Атанас Бекяров след бой с F-16 и два успешно симулирани ракетни пуска (сн. Александър Младенов)

Нашите пилоти на МиГ-29 бяха изненадани да видят толкова повратлив вариант на F-16: „Не можеш, както онези от Авиано, да ги стреляш с оръдието, трябва да излизаш в позиция за пуск на ракети”, каза един от тях, който спомена, че е нямал проблеми при боя с „авианци”, но тук флоридските резервисти сериозно са го затруднили. Може да отворим скоба, за да споменем, че авиаторите на МиГ-29 нямаха възможност (за пореден път) да ползват нашлемна система (причината – нямаше изправни имитатори на ракетата Р-73, която може да се ползва с нашлемно целеуказване) и затова спарките използваха само имитатор на Р-60 (с ъгъл на целеуказване главата за самонасочване само 17 градуса спрямо осовата линия, докато при Р-73 той е 45 градуса). F-15С от Лейкънхийт и Орегон също не блестят с особена маневреност и когато се затегне бой на големи претоварвания, те бързо губят скорост, далече преди това да се случи на МиГ-29. При флордиските резервисти обаче това не се наблюдава и тези пилоти не правят големи грешки”, коментира положението един от пилотите на МиГ-29.

„Мамбълс” – най-добър сред равни

Нашите пилоти са особено впечатлени от един от американците – полковник Роб „Мамбълс” Поломбо. „Старо куче” в ескадрилата, той лети на F-16 от средата на 80-те години, а от 1991 г. е инструктор в Изтребителната оръжейна школа (FWS – Fighter Weapons School) в Нелис, Невада. В резерва на ВВС е от 1998 г., като в момента е заместник-командир на 482-ро авиокрило. Ако трябва да говорим с цифри и факти, може да споменем, че „Мамбълс” присъства под номер 21 в списъка на пилотите с най-голям нальот на F-16 за всички времена. Роб Поломбо е преминал границата от 4000 часа нальот на този изтребител през ноември 2007 г., като бойният му опит е от порядъка на 100 часа През 90-те години той неколкократно е участвал в учебни въздушни боеве с германски МиГ-29. На въпроса, кои са по-сериозни противници за спаринги във въздуха – българи или германци, „Мамбълс” отговори, че и двете нации са сериозен опонент и пилотите от тези две страни летят еднакво агресивно.

alt

Капитан Роб "Мъмбълс" Поломбо  (сн. Александър Младенов)

„Той (Поломбо) беше с едно ниво над всички други като инструктор - споделя един от пилотите на МиГ-29, водил външен бой с Поломбо по време на „Мако Джавелин” – умее да прави подробен разбор (дебрифинг), като обръща внимание на всеки дребен и привидно маловажен детайл. Например той ни представи тактиката за противодействие срещу атака с оръдие: когато видим, че сме атакувани, и идва време да ни стрелят, трябва веднага така да завъртим самолета спрямо противника, че да подложим най-малка обстрелвана площ (тоест ако си в план спрямо противника, веднага да подложиш профила на самолета). Когато водиш учебен бой срещу него, е нещо съвсем различно в сравнение с другите – той просто не ти оставя възможност „да дишаш” – изключително агресивен е и търси начин да те атакува, като използва в максимална степен възможностите на своя самолет и недостатъците на противника. Същевременно „Мамбълс” е много наясно със своите възможности като пилот – сподели, че вече не е във върхова форма и смята в края на юли да направи последен полет, след което да премине на наземна работа в Нелис. Същият пилот спомена, че неговата подготовка за учението включва 12-13 часа полети на МиГ-29 от началото на годината и има само един полет на учебен въздушен бой, непосредствено преди започването на „Мако Джавелин”.

Той споменава за опита си срещу по-младите пилоти от ескадрила „Макос”: „Те, по-младите, много разчитат на заучени положения, но като се объркат, нещата са слаби в импровизацията. Старите и опитните обаче могат добре да импровизират и когато заученото положение (тоест развитието на боя по предварителен сценарий) не сработи, е трудно да ги изненадаш и объркаш. При нас заучени положения няма – просто не стига време да се отработят и като следствие през цялото време го караме на импровизация и в това сме силни”.

Резервистите – от Boeing 747 до F-16

За стила на живот на резервистите, които са на постоянна работа другаде и летят периодично на изтребител, той споделя: „Имаше един от американците – лети основно като пилот на Boeing 747 в American Airlines, след като 16 години е служил в редовните ВВС. Попитах как е в гражданската авиация и той директно отговори, че там му е скучно – затова интересното летене го получава на F-16, а в гражданската лети за добра заплата”. Ето и още един коментар за летателния състав на 93-а ескадрила: “Много качествени – и като пилоти, и като хора. Те вече не гонят кариера при военните, всичко са видели и надживели, установили са се да живеят за постоянно, като могат да летят в резерва до 55 години, а след това да останат на служба и до 60. Ходят на мисии в Ирак, като престоят там е по два месеца. Интересно е, че повечето са подполковници и полковници, като в ескадрилата кафето го правят предимно майорите (имат само двама капитани), а не като у нас – лейтенантите. Там просто лейтенанти няма”.   

alt 

Централната стоянка е пълна с еднодвигателни самолети (сн. Александър Младенов)

Друг от пилотите коментира учението по следния начин: „За мен това беше най-доброто, което съм виждал. Тези хора са големи професионалисти, но не са надути. Четирима от нас преминаха курс по близък въздушен бой по американската система. Летяхме на двуместни МиГ-29 с американец инструктор в задната кабина и още един, играещ противник на F-16. Изпълнихме по три въздушни боя – един отбранителен, един настъпателен и един при равни условия. Коментарът на инструкторите беше: “Справятe се много добре, усвоявате нещата за една трета от времето, необходимо за американците, които минават същия курс”. Преди това обаче бяхме изпълнили подготовка по наше упражнение за усвояване на пълните маневрени възможности на самолета (минимални скорости, големи ъгли на атака) на височини над 3000 m. Сега най-важното за нас е да има ресурс и да поддържаме подготовката, която придобихме по време на учението. Ако ли пък правим по 80 часа на година нальот, ще се чувстваме добре по всяко време и ще поддържаме и усъвършенстваме подготовката за близък бой”.

Александър МЛАДЕНОВ

Коментари

blog comments powered by Disqus