Най-успешният дивизионИзвестният словашки военен журналист Мирослав ДЮРЕШИ се занимава от няколко години с изследване на действията на противовъздушната отбрана на Югославия по време на войната от 1999 г. и завързва сериозни познанства с военни, участвали в отбраната на Белград. В тази статия той проследява бойните действия на най-успешния зенитно-ракетен дивизион, участвал в отбраната на Белград.

Статията е публикувана оригинално в сп. АЕРО бр. 25 (септември 2010 г.)

Преди 11 години (към момента на написване на материала през 2010 г. – бел. ред.), на 24 март 1999 г. САЩ и НАТО започнаха въздушна кампания срещу тогавашната държава Югославия. Един от най-важните моменти в този конфликт от югославска страна включва действията на системата за противовъздушна отбрана на столицата Белград и нейните околности. Поради подавящото числено и технологично превъзходство на въздушната мощ на САЩ и НАТО, задействана в операцията, военновъздушните сили на Югославия „излизат от играта” на втория или третия ден от военните действия (реално югославските МиГ-29 действат масово на 24 и 25 март 1999 г., при което са загубени пет самолета, като в началото на април има отделни излитания без влизане в бой – бел. ред.) и така единствената защита на небето на страната се осигурява от ракетните и артилерийските части. По онова време зенитно-ракетните войски са представени от 250-а зенитно ракетна бригада (зрбр), базирана в Белград, в чийто състав влизат осем дивизиона със зенитно-ракетни комплекси С-125 „Нева-М”. Друга част – 450-и зенитно ракетен полк (зрп), се базира в Кралево и има в своя състав четири дивизиона С-125 „Нева-М”. 240-и самоходен зрп, базиран в Нови Сад, има четири батареи 2К12М „Куб-М”, 230-и зпр в Ниш също има четири батареи „Куб-М”. Също четири батареи имат 311-и зрп, базиран в Прищина, 310-и зрп, базиран в Крагуевац, и 60-и зрп в Подгорица. В допълнение към тези 12 дивизиона „Нева-М” и 20 батареи „Куб-М” югославската система за ПВО (в състава на ВВС и ПВО на страната) разполага и с преносими зенитно-ракетни комплекси 9К32М „Стрела-2М” и 9К39 „Игла”.

Основните части, осигуряващи противовъздушната защита на Белград, са представени от 250-а зрбр, командвана от полк. Мирослав Лазович и неговия заместник полк. Драган Станкович, която има в състава си осем ракетни дивизиона, всеки включващ по един пълен комплекс с пълни разчети (по военновременен щат, включително и попълнение от резервисти). Към тях се прибавят два резервни дивизиона с техника, но без личен състав, както и два ракетно-технически дивизиона (ртд), отново с пълен военновременен щат.

На 24 март 1999 г. всичките ракетни дивизиони на 250-а бригада напускат своите постоянни позиции и в пълно радиомълчание се преместват на предварително подготвени резервни позиции. Този ден е и началото на войната за бригадата, като командата за връщане на постоянните мирновременни позиции на дивизионите е подадена на 26 юни – два месеца и два дни по-късно.

Бойната статистика
По време на войната петте активни зрдн на 250-а бригада изпълняват 31 пуска на ракети от ЗРК С-125 „Нева-М” с общо изразходвани 54 ракети В-601Д/У. Освен това личният състав на бригадата пуска и 47 преносими зенитни ракети – 36 „Стрела-2М” и 11 „Игла”. Загубите на бригадата по време на бойните действия възлизат на 41 души (от които 28 са от разчетите на зенитно-ракетните комплекси).

Най-успешният дивизион

Паметна стена на загиналите военнослужещи от 250-а зрбр в щаба на бригадата в Батайница 

Първият ракетен пуск на бригадата е изпълнен от 7-и дивизион от позиция от Бождарвац на 25 март, в 03,50 часа. Изстреляна е една ракета и командирът на дивизона подп. Драган Бачетич докладва, че ракетата има попадение. 250-а зрбр завършва войната с три оцелели дивизиона, като другите или са били небоеспособни към момента на примирието, или са били направо унищожени от противниковата авиация.

Спорните точки
Победите и загубите във всяка война или военен конфликт с различна интензивност са най-оспорваните моменти. В конкретния случай на бомбардировките на авиацията на САЩ и НАТО срещу Югославия в периода март–юни 1999 г. това също е най-оспорваната тема. В стаята на бойната памет в щаба на 250-а бригада в Батайница (квартал на Белград) има надпис, че частите на бригадата по време на бойните действия са свалили 14 самолета и 10 крилати ракети. Това са твърдения, търпящи оспорване поради липсата на веществени доказателства за повечето от заявените победи. Но в същото време трябва да имаме предвид, че това не са и голословни заявления на хора, които не знаят какво казват, и също не може просто да се отчете за югославска/сръбска пропаганда (както обикновено се приема на Запад). Някои от тези заявления са направени от хора, които си знаят добре работата и отлично боравят с техниката.

Но в крайна сметка фактите са такива, че днес, 11 години след края на бойните действия, единствените веществени доказателства в югославски/сръбски ръце за свалени самолети са останките на два самолета от състава на ВВС на САЩ. Това са стелт-бомбардировачът F-117 (AF 82-0806, пилот подп. Дейл Дзелко, свален на 27 март 1999 г. от 3-и зрдн) и F-16CG (AF 88-0550, пилот подп. Дейвид Голдфейн, свален на 2 май 1999 г. отново от 3-и зрдн). Части от тези два самолета се намират в няколко сръбски музея и експозиции.

Нека проследим бойния път и заявките за победи на 3-и зрдн. И двата свалени американски самолета, паднали на югославска територия, са жертви на неговите ракети и успехите му се дължат на упоритите тренировки на състава и удачната тактика. Така например в очакване на войната от февруари 1999 г. съставът всеки ден се тренира на симулатор (тренажор) 5Г98 „Аккорд-75/125). Освен високата натренираност разчетите са високомотивирани за отразяване на въздушните нападения срещу родината.

Най-успешният дивизион

Пускова установка с четири ракети от комплекса С-125М „Нева” на позиция в Яково до Белград

Свалянето на F-117

На 24 март дивизионът напуска своята мирновременна позиция в Яково и се премества на нова позиция до Симановци. Тук, при пълно радио- и радиолокационно мълчание маскираният дивизион е готов за бой и чака команди от бригадния оперативен център на 250-а зрбр. Работи само радиолокаторът за насочване (без да има излъчване) и са развърнати две пускови установки с ракети. Бойната работа на дивизиона започва на 27 март с постъпване на информация за приближаващи цели от бригадния оперативен център. Няколко минути след 20,30 часа радиолокаторът за търсене на целите на дивизиона от тип П-18 „Венера” открива няколко цели на различни азимути. Няколко минути по-късно една от целите се доближава до зоната за обстрел на дивизиона, но бързо излиза от нея. Най-накрая, в 20,41 часа една цел, летяща със скорост 200 m/s, е открита на азимут 195 градуса и отдалечение 23 km, като започва да завива наляво. На азимут 200–205 градуса и отдалечение 17 km офицерът за насочване и операторите за насочване се опитват да захванат целта, но без успех. Опитите им продължават на азимут 220 градуса и отдалечение 15 km, но отново без успех. Чак на азимут 230 градуса и отдалечение 14 km при третия опит операторите имат успех и успяват да захванат целта. Веднага след това на азимут 240 градуса и отдалечение 12 km (хоризонтална дистанция 10 km и височина на целта 6 km) офицерът за насочване Сенад Муминович натиска бутона за пуск и изстрелва залп от две ракети В-601Д (след старта на първата втората автоматично тръгва след пет секунди). Вероятно поради факта, че пилотът на самолета е видял пуска на ракетите, той продължава да завива по-остро, като едновременно с това набира височина. Първата ракета влиза в управление на лъча, създаван от радиолокатора за насочване и управление на ракетата СНР-125М, но втората не успява да влезе в управление, защото ъгловата скорост на целта в момента, когато е пусната, е твърде висока и така втората ракета продължава полета по балистична крива и се самоликвидира. Първата ракета обаче достига целта в 20,42 часа на азимут 270 градуса, дистанция (наклонено разстояние) около 12 km и височина около 8 km. След като дистанционният взривател подава команда за детонация, осколки от бойната част повреждат сериозно самолета, откъсвайки лявото полукрило. Той пада в околностите на село Будановци.

Най-успешният дивизион

Останките на сваления F-117

Разчетът на 3-и зрдн, който твори история в нощта на 27 март, сваляйки нискозабележим тактически бомбардировач F-117, е оглавяван от дивизионния командир подп. Золтан Дани (с бойни псевдоними Гвозден Джукич и Зоран Дакич, които се използват от медиите по време на войната) и включва още подп. Джордже Аничич (псевдоним Анджелко Джорджевич), капитан I клас Сенад Муминович (псевдоним Ненад Минович), сержант I клас Деян Тишалевич (псевдоним Тиослав Деянович), щабен сержант I клас Джордже Малетич (псевдоним Милета Джорджевич), сержат I клас Владимир Любкович (псевдоним Любислав Владичич) и др.

Най-успешният дивизион

Членове на разчета, свалил F-117 на 27 март (архив на 250-а зрбр)    

Няколко минути след попадението дивизионът събира цялата техника и светкавично се маха от позицията, като отива на новата площадка Прахово-1. Както и на предишната, а също и на последващите позиции дивизионът развръща само две пускови установки, всяка от които с по четири ракети. Най-важният фактор за оцеляването на 3-и зрдн по време на двумесечните бойни действия са маневрирането и маскировката (включително и радиолокационната). За радиолокационната маскировка особена помощ оказват разработените в местни условия радиолокационни примамки/отражатели МД-04. Също така трябва да се отбележи, че 3-и зрдн е най-маневриращият дивизион на бригадата, сменяйки своята позиция 22 пъти по време на войната и завръщайки се на своята мирновременна позиция чак на 4 юли. По време на бойните действия дивизионът е бил обстрелван 23 пъти с противорадарни ракети AGM-88 HARM, но нито една от тях не постига успешно попадение. Също така 3-и зрдн преживява две бомбардировки, които също не причиняват никакви поражения и в крайна сметка през войната дивизионът не губи нито един човек.

Свалянето на F-16

Втората доказано успешна стрелба на 3-и зрдн е през нощта на 2 май. Малко след два часа през нощта дивизионът изстрелва две ракети от позиция Карловчич-1 по една въздушна цел, движеща се със скорост 300 m/s на азимут 315 градуса. В 2,08 или 2,09 часа (според различни източници) втората ракета удря самолет F-16CG, като първата въобще не влиза в управление. Това става на наклонено разстояние 12 km от позицията, на височина 7000 m и курсови параметър 7 km. Пилотът на самолета подп. Дейвид Голдфейн (през 1999 г. командир на 555-а ескадрила от състава на 31-во авиокрило, базирано в Авиано, Италия, а след юли 2016 г. е четиризвезден генерал и командир на ВВС на САЩ - бел. ред.) се катапултира успешно и е прибран от американска група за търсене и спасяване, която влиза на югославска територия под прикритието на нощта. Останките от самолета падат между населените пунктове Баданье и Накучани, южно от Шабац. Разчетът, постигнал успешната стрелба, e с командир майор Бошко Дотич и офицер за насочване лейтенант Тиосав Янкович. За бойни постижения командирът и офицерът за насочване са наградени с медали „За храброст” и заедно с други членове на разчета са повишени в по-горно звание.

Най-успешният дивизион

Вертикалният стабилизатор и фанара на сваления F-16 са показани в сръбския авиационен музей

Интересно е, че и при двата потвърдени случая на свалени американски самолети откриването на целта е станало от радиолокатор П-18 (известен в България под името „Венера” – бел. ред.), работещ в метровия диапазон, а съпровождането на целта е ставало от радиолокационния канал на станцията за насочване на ракетите СНР-125. По онова време в 250-а зрбр е имало само една термовизионна система (инфрачервена камера за нощно виждане), която е била в друг дивизион, и тя е предадена на 3-и зрдн едва след като оригиналният дивизион е бил снет от бойно дежурство. След това с използването на термовизионната камера са извършени още две стрелби, които обаче са били неуспешни.

Ракетните пускове са седем (с общо пуснати 13 ракети), като в допълнение разчетите за защита на позицията на дивизиона пускат и три ракети „Стрела-2М” и един път с местно разработената ракетна система „Прашка” (ракета „въздух-въздух” Р-73 от МиГ-29, модифицирана от местни оръжейници с ускорител, за да може да се изстрелва от наземна пускова установка, монтирана на самоходно шаси). Според офицери от дивизиона при пет от пусковете е имало регистрирани попадения в целта, но в края на войната командването на 250-а зрбр признава за валидни три от тях.

Вероятно поразената цел

За две от попаденията има веществени доказателства, но за третото такива липсват. Тази заявка обаче е интересна защото се случва при особени обстоятелства и с много специфична цел. Датата на случката е 20 май 1999 г., 11 минути след полунощ. 3-и зрдн, командван в този момент от подп. Джордже Анчич (стрелящ офицер лейтенант Тиослав Янкович) е на позиция Бечмен-2 и изстрелва две ракети В-601Д (ракетите носят имена „Таня” и „Ивана” – така с женски имена са кръщавани готовите за пуск ракети след първата победа на 27 март) по цел, летяща на скорост 200 m/s и азимут 180 градуса, отдалечение 16 km, хоизонтално разстояние 4,5 km и височина 7 km. В 00,12 часа и двете ракети поразяват целта на отдалечение 13 km над Обреновац. След попадението обаче целта продължава своя полет, изпълнява завой наляво, прелитайки над село Деч, и продължава със снижение по линията на магистралата Белград–Загреб и най-накрая в 00,23 часа пада в Спасванската гора близо до град Жупания, на около 15 km навътре в хърватска територия.

Тези данни за полета и мястото на падане са съобщени по-късно от разузнавателни източници, защото веднага след детонацията на ракетите и изключване на високото напрежение на станцията за насочване дивизионът остава в бойна готовност на позицията с малки прекъсвания до 01,30 часа. Една минута след пуска на двете ракети по друга цел е пусната и една ракета от комплекса „Прашка”, доставен на позицията на 3-и зрдн един ден по-рано, но без успех. През нощта на 20 май единственият стрелящ дивизион е 3-и зрдн.

Най-успешният дивизион

Карта на бойния път на 3-и зрдн. За пълномащабно изображение натиснете тук.

Коментари

blog comments powered by Disqus