alt         Днес изтребителят МиГ-29 е един от символите на военната авиация на нашата страна. И докато болшинството от състава на ВВС и фенове на авиацията приемат присъствието му като даденост, малцина си спомнят за трудния път, извървян до доставката на 22-та самолета. Обикновено началото се свързва с първия полет на български пилот, най-често след приучване в чужбина, но малцина си дават сметка, че пътят на не един боен самолет към въоръжените сили на България е предшестван от години работа на експерти, военни анализатори и икономисти, преди политическото и военното ръководство на страната да кажат финалното „Да!” на закупуването. Как МиГ-29 пристигна в България, може да се нареди сред неизвестните апокрифи на най-новата ни авиационна история. Този материал е опит да се открехне завесата и да се разкрие един от най-съдбоносните моменти от избора на авиационна техника за българските ВВС преди двайсет години.

Статията е публикувана оригинално в сп. АЕРО бр. 2 (септември 2008 г.)

В средата на 80-те години ВВС и ПВО на НРБ повече или по-малко са копие на аналогичните авиационни структури на съветската армия. Разнообразието на авиационна техника е голямо, но причините за това са обективни. Финансите никога не са достигали за ударно превъоръжаване с нова бойна техника и процесите се разтеглят в години.

Днес, доста наивно, се смята, че по онова време е било достатъчно Българската народна армия да си пожелае нова бойна техника и хоп! – Големият съветски брат  развързва кесията и ескадрилите идват. На практика процедурите по закупуване на нова бойна техника и най-вече на скъпите самолети и вертолети са следвали сложна и много премислена схема. Основна роля при планирането на доставките на въоръжение и техника за Българската народна армия (БНА) тогава има отдел „Мобилизационно планиране на отбраната” в Генералния щаб (ГЩ). Приемането на въоръжение става с изготвяне на петгодишен план. В началото на всяка петилетка се организира показ на новото въоръжение и техника създадено във всяка страна на Варшавския договор. Специална делегация ги посещава и се запознава с новостите. След това специален научно-технически съвет изготвя предложения по видове въоръжение. На него присъстват представители на видовете и родовете въоръжени сили, като се дават оценки и най-вече се вземат предвид предложенията на Обединеното командване на Щаба на обединените въоръжени сили (ЩОВС) на страните, участнички във Варшавският договор.  На тези военнотехнически съвети се дават предложенията за приемане на въоръжение на нова техника. След това тези предложенията се внасят в колегиума на министъра на народната отбрана армейски  генерал Добри Джуров за окончателно одобрение. Там се решава окончателно дали тази система ще се приеме на въоръжение в БНА или не. След това се прави  планиране за нужните количества и средства за всяка отделна система и се залагат сроковете за постъпване на въоръжение. Мнението на командващите видове въоръжени сили винаги се зачита, защото те експлоатират военната техника, но крайното решение се взема от ГЩ и колегиума на министъра. Доставката се планира в зависимост от финансовите средства, с които се разполага. Правят се предварителни разчети, какви средства ще трябват, и предварително се заявяват пред ГИУ (Главно инженерно управление) на Министерството на икономиката, което е основното свързващо звено между армията и основния планиращ разходите орган – Държавният комитет по планиране (ДКП). Именно в ДКП се определя военният бюджет и се заделя всяка година  сума за доставката на ново въоръжение и бойна техника за БНА. Определените пари се заделят в бюджета на страната според възможностите на икономиката към настоящия момент.

 Планиране за превъоръжаване

alt
Изтребителите МиГ-23 са надеждно прикритие на София. На снимката звено МиГ-23МЛА по време на учение в първата половина на 80-те (сн. архив на В. Маринов)

След като по плановете от 70-те години столицата на България е осигурена с надеждно изтребително прикритие с модерните за времето си изтребители МиГ-23 (първоначално вариантът МФ, а след това МЛА и МЛД), се обръща внимание и на приморското направление. През 80-те години 15-и изтребителен авиационен полк (ИАП), организационно влизащ в състава на 2-ра дивизия за ПВО, стои на предния край на отбраната на Южния фланг на Варшавския договор. Близостта на основното летище в Равнец (където се базират щабът и 1-ва ескадрила на полка) до турската граница и разположението в полосата на 3-а армия, основен защитник срещу нападение по суша от юг, го правят изключително важен за прикриване на тази част от страната. По стратегически съображения в случай на конфликт полкът трябва да взаимодейства със съветските авиационните части, пребазирани от Одеския военен окръг. В дългосрочния план за 1981–1985 г. е заложено да се  купи една ескадрила изтребители-прехващачи МиГ-25 (вероятно от модификацията ПД). Решено е с тях да се подмени остарялата бойна техника на ескадрилата, базирана на Балчик. През 1983 г. всички щатове там са приведени в очакване на новото изтребително попълнение. Летището е основно ремонтирано, като централната стоянка е преустроена и днес буди интерес със солидните си размери. Върху стоянката за всеки самолет е отбелязана координатната точка, посредством която става топопривързването на инерциалната система за далечна навигация на разузнавателните самолети  МиГ-25РБТ (когато се пребазират от Добрич). По всичко е изглеждало, че в периода 1983–1985 г. 2-ра ескадрила на 15-и ИАП, базирана на летище Балчик, ще получи тежкия изтребител прехващач.

alt
МиГ-21ПФМ, които служат в 15-и ИАП са вече морално остарели към края на 80-те (сн. архив 15-ти ИАП)

Това, което обърква плановете, е придобитият начален опит от експлоатацията на трите разузнавателни самолета МиГ-25РБТ и една спарка МиГ-25РУ, получени през 1982 г. на летище Толбухин, в състава на звеното за оперативно разузнаване на 26-и разузнавателен авиополк (РАП). Бързо става ясно, че масовото усвояване на подобен самолет в България ще се окаже изключително скъпо и сложно начинание.     

За плановете да се превъоръжи летище Балчик с прехващачи си спомня и генерал-полковник от запаса Атанас Семерджиев, тогава началник на ГЩ на БНА:

"Планираше се за Балчик една ескадрила МиГ-25П, но ние се отказахме от тях. Защото на тях им трябва голям размах при излитане и кацане и излизат извън нашето въздушно пространство и биха нарушили въздушното пространство на Румъния и на другите ни съседи”

Положените големи усилия и вложените значителни средства обаче отиват на вятъра. Изтребителят МиГ-25ПД никога няма да се появи в България, като процесът е спрян малко преди да се задвижи тежката и сложна система по доставката.

МиГ-23 срещу МиГ-29

alt
Според първоначалните планове в края на 80-те ПВО и ВВС на НРБ е трябвало да започва да получава съветски изтребители втора ръка МиГ-23МЛД, като този на снимката (сн. Министерство на отбраната на САЩ)

И така, в началото на 80-те години 15-и изтребителен авиационен полк се разминава с доставката на нови самолети. Пристигналите  в 1-ва ескадрила в Равнец в периода 1967–1968 г. нови МиГ-21ПФМ, плюс доставените в Балчик машини от същия вариант втора ръка през 1978 г. вече не могат да бъдат надеждно прикритие на южната и морската ни граница. Надпреварата във въоръжаването на Балканите се разгаря с нова сила през септември 1983 г., когато Турция обявява, че планира да закупи 156 модерни изтребителя от следващо поколение F-16C/D Блок 30. През ноември 1984 г. Гърция също поръчва 40 самолета F-16C/D Блок 30, a за капак година по-късно са поръчани и 40 от новите френски изтребители прехващачи Mirage 2000E. Доставките на тези изключително модерни за времето си бойни самолети са планирани за края на десетилетието, като заплашват да доведат до сериозен дисбаланс на силите на Южния фланг на  Варшавския договор. През следващите години започва да се търси решение. Скоро се разгаря дискусия дали това да бъдат МиГ-23 или свръхмодерните за времето си МиГ-29.

Полковник от запаса Николай Спасов, служил в Мобилизационно планово управление на ГЩ:

„Когато отидох да служа през 1985 г. в ГЩ, планът за следващата петилетка беше приет. Мобилизационното планово управление беше под ръководството на ген. Димитров, после го смени полк. Цаков, а след една година го повишиха в звание генерал. Заместник му беше полк. Бистреков. По онова време Иван Борисов Стоянов бе началник на отдела „Перспективно планиране на отбраната”. Та когато аз отидох, дългосрочното съглашение за доставка на ново въоръжение за пет години напред беше вече готово. То отразяваше периода 1986–1990 г. В него се предвиждаше доставка на МиГ-23МЛД, като беше написано в скоби, че това ще са самолети след ремонт. Цената на самолет  беше малко над 6 млн. преводни рубли. И там специално за самолетите беше записано за МиГ-23МЛД, че подлежат на предоговаряне”.

alt
През 1987 г. на Запад са получени първите неясни снимки на новият съветски прехващач Су-27. Едва ли някой там е подозирал, че година по-рано в малка България се е обсъждал варианта за приемане на въоръжение на този самолет (сн. Министерство на отбраната на САЩ)

Така в средата на 80-те години логично изглежда българската военна авиация да унифицира бойните си самолети за ПВО с доставката на още две ескадрили МиГ-23МЛД като допълнение към съществуващите две. В щаба на ПВО и ВВС на НРБ по това време се обсъждат различни алтернативи, но на практика решението се взима в ГЩ и Министерството на отбраната след разглеждане на всички алтернативи и съобразяване с разполагаемите средства.

Полк. Спасов  продължава разказа си:

„По това време, 1985–1986 г., пристигна един документ и ме изпратиха в щаба на ПВО и  ВВС да искам становище за евентуалната покупка на Су-27. Отидох при генерал Любчо Благоев, но него го нямаше. Прие ме генерал Желязков. Казах му по какъв въпрос идвам и че е постъпило писмо с предложение за Су-27. Генерал Желязков ме погледна и каза: “Не, не и не! Су-27 не е самолет за нас. Той докато разгони, и ще излезе от пределите на страната. По-добре е да вземем МиГ-29”. Върнах се аз и докладвах и след това започна да се говори за МиГ-29”.

alt
Любчо Благоев, командващ ПВО и ВВС на НРБ (сн. архив АЕРО)

Полк. Георги Любенов, по онова време главен инженер на авиацията на ПВО и ВВС, споделя за онези времена:

„За първи път видях МиГ-29 на Кубинка край Москва. Бяхме по друг повод в Москва, но между другото ни показаха МиГ-29  и Су-27. Това беше 1984 или 1985 г. Като главен инженер на авиацията водех ресурсите и разчетите, как трябва да се подменя техниката. Произтичаше необходимост на 15-и полк в Равнец самолетите да се сменят през 1988 г. поради изтичане на ресурса на  МиГ-21ПФМ. Обсъждали сме го в командването на авиацията. По това време командващ на ВВС  беше ген. Стоян Велков, като след това той отиде инспектор в МО. На негово място дойде ген. Благой Щилянов. Бог да ги прости и двамата. Най-много съм работил с полк. Тома Ковачев, който беше заместник-командващ на авиацията. В авиацията имахме единство на становището, че самолетите трябва да бъдат МиГ-29, тъй като пари за Су-27 нямахме. Лятото на 1986 г. се обсъждаше планът за замяната на самолетите в Равнец. Трябваше тази година да ги планираме и да ги заложим, за да има две години за производство и доставката да стане през 1988 г. След като на нивото на авиацията имахме единно становище да искаме МиГ-29, трябваше да се докладва на командващия. Някъде през юли 1986 г. отидохме при командващия генерал-полковник Любчо Благоев. Като главен инженер на авиацията ми влизаше във функционалните задължения да правя  оценка на качествата на нашата и на вероятните ни противници авиация. Турция и Гърция вече бяха поръчали F-16. Тъй като в Равнец са изтребители за ПВО на страната, докладвах, че най-добър самолет за момента за ПВО е Су-27. Но тъй като нямахме толкова  пари да го купим, предложих да поръчаме МиГ-29, който е с по-малък радиус на действие, но по вертикала превъзхожда F-16, защото има по-голяма тяговъоръженост. По хоризонтала и двата самолета са почти на едно ниво. На тази база докладвах че е най-целесъобразно вместо 36 рециклирани МиГ-23 да купим 24 МиГ-29. За толкова самолети имахме пари. Доколкото си спомням, тогава МиГ-29 имаше единична цена 9 млн. преводни рубли. Подчертах, че летците трябва да получат по-добрата техника и да се поставят в равностойно положение. Генерал Благоев обаче отсече: „Има кой да мисли за летците, ти си гледай техниката. Ще купим МиГ-23”. Тогава аз не издържах. Хвърлих бумагите и му заявих: „Аз съучастник в залагането на престъпление спрямо бъдещото поколение авиатори няма да ви бъда!!!” и напуснах. Веднага отидох в кабинета, написах  рапорт за уволнение и го подадох в деловодството. След като получих входящ номер на рапорта, вече бях сигурен, че ще бъда уволнен. Тогава седнах и помислих какво трябва да се направи, за да не се допусне тази глупост. МиГ-23 е самолет под нивото на МиГ-29 и не биваше да се залага бъдещето на авиацията на тази стара техника”.

След този директен сблъсък с Любчо Благоев главният инженер на авиацията започва да търси съдействие от военното аташе към посолството на СССР в София. Изслушан е от неговия заместник, но решава, че военно-дипломатическите канали са много дълги. Единственият път е прекият контакт с съратниците от ВВС и ПВО на Съветският съюз.

Полковник Любенов продължава:

„Отидох в щаба. Имах пряка връзка с генерал-полковник Скубилин – главният инженер на ВВС на Съветския съюз. Той ме познаваше много добре. Аз, каквото мога тук, съм вършил за него, сменял съм двигатели на техни самолети. Той пък ми е помагал по усвояването на МиГ-23БН в Чешнигирово. Свързах се с него, споменах му за обсъжданията и как върви работата, а той е човекът, който трябва да подаде самолетите от ВВС на СССР за ремонт да се рециклират преди доставка за нас. Те в този момент превъоръжаваха своите части със Су-27 и МиГ-29, а МиГ-23 ги правеха на скрап. След като му доложих, запомних думите му за цял живот: „Георгий имаш си жена с четири деца. Гледай си семейството. Ще те освободят есента, в това съм сигурен. Но знай, че Съветският съюз няма да допусне на южния фланг на Варшавския договор самолетите за ПВО на страната да се заменят с рециклирани МиГ-23 МЛД. България ще има МиГ-29!”.

Полковник Любенов е освободен от военна служба през есента. По негови спомени на многократните запитвания от наша страна за възможностите и сроковете за доставяне на МиГ-23МЛД втора ръка от съветската страна е отговаряно, че в момента няма възможност за изпълняване на такава заявка.

Полковник Тома Ковачев, заместник-командващ ПВО и ВВС в края на 80-те си спомня за същите събития:

„Нашите съседи от НАТО в началото на 80-те години поръчаха американския многоцелеви изтребител F-16. Ние нямахме изтребител, който да бъде равностоен. Най-новият ни изтребител МиГ-23МЛД отстъпваше по качества в маневреният въздушен бой. Нас това силно ни безпокоеше и ние търсехме решение на проблема. Основен доставчик на авиационна техника за нас бе СССР. Там вече се бе появил МиГ-29. Ние го искахме, защото той по своите тактико-технически данни беше по-добър от F-16. Доставянето на МиГ-29 тук, на най-южния фланг на Варшавския договор беше просто необходимост, защото нашите вероятни противници щяха да се съобразяват с това. Генерал Благоев не искаше да се вземат МиГ-29, а настояваше за МиГ-23МЛД, който вече беше остарял самолет. Той упорстваше въпреки нашите доводи и нашата съвсем основателна обосновка. Той не търсеше някакви доводи, нито пък  обясняваше своите. Благоев просто упорито настояваше за МиГ-23МЛД. А всъщност руснаците ни предлагаха не нови, а рециклирани самолети след капитален ремонт. Още едно основание да се заложи на МиГ-29. Цената на МиГ-23 беше някъде към 3–4 млн. преводни рубли. Докато МиГ-29 струваше 9 млн. Но тука не ставаше въпрос за пари, а за качество на авиационната техника. Всички бяхме единодушни и настоявахме да не се прави тази сделка. Благоев обаче упорито настояваше на своето. И ние всички се чудехме защо го прави. Имаше нещо, което ние не знаехме тогава, а и сега не знам какво го караше да настоява за МиГ-23. Възможно е някой да е влияел на неговото мнение. От 1985 г. той правеше непрекъснато заявки за МиГ-23. Следващите две години заявките продължаваха. Но съветската страна не ги приемаше или ги отколняваше по различни поводи – няма наличност, няма достатъчно ремонтирани и т.н. Най-после Благоев видя, че няма да стане на неговото, и кандиса. Но това стана чак през 1987 г.”.

alt
Турция получават първите си многоцелеви изтребители F-16C блок 30 през 1987 г. (сн. Lockheed Martin)

Днес мнозина от участниците в тези събития смятат, че генерал Любчо Благоев просто е изпълнявал първоначално съгласувания план за доставка на МиГ-23. Причината да се изисква самолетите МиГ-23МЛД да бъдат втора ръка е тривиална. През декември 1984 г. поточната линия в Луховицкия авиационен завод е затворена. Последната серия експортни самолети е поделена между България и Сирия. Добре известен факт е, че последният новопостроен боен изтребител МиГ-23МЛД (изделие 23-22) постъпва на въоръжение във 2-ра ескадрила на 18-и ИАП от ВВС на НРБ в летище Габровница през 1985 г. с борден номер 219. Залегналите в съгласувания план две ескадрили МиГ-23 няма откъде да дойдат след 1986 г. освен ако не бъдат свалени от въоръжение от ВВС на СССР. В съветските ВВС по това време тече процес на превъоръжаване и от 1984 г. първоешалонните изтребителни полкове, основно разположени на територията на ГДР, Полша и Унгария, започват превъоръжаването си с модерните МиГ-29, но явно относно МиГ-23 за България така и не са намерени свободни самолети. Днес можем само да гадаем дали това се дължи на обещанието, дадено от генерал Скубилин. От друга страна обаче, генерал Благоев има защо да настоява за МиГ-23. Самолетът е добре познат и добре усвоен от летателния и техническия състав на ВВС. Авиоремонтният завод „Георги Бенковски” в Граф Игнатиево усвоява капитално-възстановителни ремонти и работи не само по български самолети, а и по такива, принадлежащи на Сирия, Либия, Полша и Унгария. МиГ-23 е значително по-евтин от МиГ-29 и така две ескадрили самолети са сериозно усилване на българска военна авиация, все още доминирана от различните и вече сериозно остарели модификации на МиГ-21. От своя страна инженерните кадри изтъкват като довод в полза на МиГ-29 голямото прекъсване в усвояването на съвременните технологии. Основателно мнозина се притесняват, че ако бъде пропуснат моментът да бъде закупен МиГ-29, то тогава след време ще трябва да се премине направо на следващото поколение модерни изтребители. И тогава технологичният скок, който ще трябва да се преодолява при усвояването на новата авиационна техника от инженерно-техническия състав, ще стане огромен. Днес адютантът на командващия ПВО и ВВС на НРБ по това време полк. Георги Кръстев твърди, че генерал Благоев е бил за МиГ-23, когато времето е било на МиГ-23. Но когато става ясно, че времето на МиГ-29 е дошло, той е подкрепил приемането му на въоръжение. Не трябва да се забравя и фактът, че МиГ-29 е пуснат в серийно производство едва от 1982 г., а първите машини постъпват в съветските ВВС през август 1983 г. Към онова време нито една страна от Варшавския договор не е планирала закупуването му. Първи клиенти на новото изделие на съветската авиационна промишленост стават Югославия и Индия, които си поръчват изтребителите през 1986 г.

В подкрепа на твърдението на полк. Кръстев е и следният епизод, разказан от полк. Николай Спасов:

„Когато се взе решение за МиГ-29, полк. Стоянов ме изпрати при генерал Благоев. Отидох в Щаба на ПВО и ВВС, но командващият го нямаше. Качих се при полк. Малчев. Той ме свърза с него. Казах му кой се обажда, а Благоев отлично ме познаваше. Казах му, че е взето решение да се вземат МиГ-29, и го попитах какво е неговото становище по въпроса. И той каза: „Разбира се, становището ни е да вземем МиГ-29!”. Това бе по телефона. Върнах се аз и докладвах на полк. Стоянов, че командващият няма нищо против да се вземат МиГ-29. Според мене нещата са се решавали над нивото на ПВО и ВВС. Аз все пак си мисля, че генерал Благоев не е имал нищо против МиГ-29. Неговите доводи за МиГ-23 най-вероятно са били свързани с плана. Той си влизаше в ГЩ, както аз вкъщи, и си говореше там с всички генерали. Така че най-вероятно е имал някаква информация”.

След като военнополитическото ръководство на страната взе решение, трябва да се нанесат корекции във вече подписаните съглашения по плановете за доставка на авиационна техника.

Полковник Иван Стоянов, началник-отдел „Перспективно планиране на доставките на въоръжение и техника” в „Мобилизационно планово управление” на ГЩ, разказва как точно е станало това:

„Беше през 1987 г. Една вечер генерал Семерджиев ме извика. Седнахме в кабинета и написахме писмо, че се отказваме от МиГ-23 и искаме да ни се достави МиГ-29. Отидох в дома на министъра на отбраната генерал Добри Джуров. Той подписа писмото и на сутринта излетях за Москва. Там връчих писмото, но се вдигна  голям шум. Аз им казах, че това е решение на нашето командване и нашия министър на отбраната. Дойдоха от Командването на Варшавския договор и започнаха да ме питат: ама защо така, ама как така. Техният командващ  ВВС се обадил на Любчо Благоев, но генералът казал, че не знае нищо по въпроса. Така стана промяната в плановете. Но за да си позволим новите самолети, трябваше да снемем някой от другите заявени за доставка въоръжения. Бяха ни предложили едни 240-mm минохвъргачки 2С4„Тюльпан” и един дивизион 203-mm оръдия 2С7 „Пион”, които използваха ядрени боеприпаси. Те не ни трябваха толкова и затова ги отказахме. Руснаците се понамръщиха малко, но след това всичко мина гладко. МиГ-23 не е лош самолет, но той остаряваше, а МиГ-29 и в НАТО после го признаха. Като се върнах от Москва, генерал Благов дойде на среща при генерал Семерджиев. Извикаха и мен, но се наложи да изчакам навън при адютанта. Когато влязох, Благоев ме нападна с думите:  „Аз ще те застрелям! Ти направи всичко, за да смениш самолетите”. Опитах се да му обясня, че не е така, но той продължи с нападките. Ние се знаехме от преди това. Той беше командир на дивизията, в която служих като офицер от ЗРВ. Генерал Семерджиев прекрати спора и  му каза, че не съм виновен за нищо”. 

Епилог

Така през 1987 г. се стига до решението, което днес изглежда единствено правилно, но на времето предизвиква доста разгорещени дискусии. Общо през 80-те години българската военна авиация извършва голям модернизационен скок и разширява бойния си потенциал с бързото приемане на въоръжение на МиГ-23МЛД, МиГ-25РБТ, Су-22М4 и Су-25К. В плановете заляга и развитие съгласно последните тенденции, заложени и вече реализирани от ВВС на СССР. 

alt
По време на изложението във Фарнбъроу през 1988 г. за пръв път западите специалисти се запознават отблизо с новият съветски фронтови изтребител МиГ-29. Година по-рано е взето решение ПВО и ВВС на България да приеме на въоръжение самолета (сн. Министерство на отбраната на САЩ)

Генерал Атанас Семерджиев обобщава събитията така:

„Не помня да е имало дискусия в ръководството на МО и в ръководството на ПВО и ВВС, да е имало колебание. Мисля, че планирахме направо МиГ-29. Ние поначало възприехме линия на превъоръжаване и насищане на войските с ново въоръжение и нова бойна техника. Разчитахме да ни я продават на преференциални цени и планирахме директно две ескадрили - една за Безмер със Су-25 и една за Равнец с МиГ-29. Това е еднозначно. Това е истината за превъоръжаването на Равнешкия полк. Трябваше след това още една ескадрила да се изпрати и в Балчик.  Трябваше,  но липсваха средства”.

Много интересен факт е, че от друга страна, по това време Су-27, макар и под друга форма, отново получава шанс в далечна перспектива да заеме своето място в българската военна авиация.  

Полк. Николай Спасов си спомня за този шанс:

„Някъде в периода 1986–1987 г. дойде едно писмо от ЩОВС, с което ни съобщаваха, че се прави някакво Су. Дадоха ни писмото за становище. Пишеха ни, че се прави изтребител бомбардировач от типа на тези, западните, които сега масово се използват. Струваше много пари и руснаците искаха всяка страна да внесе определен процент от цената на разработката на самолета. Бяха ни пратили рисунки, схеми, данни и се интересуваха колко самолета евентуално ще ни трябват. Идеята беше всяка страна от Варшавския договор да поеме такъв процент от разходите по разработките, какъвто процент от произведените самолети ще поръча. Нещата обаче не получиха никакво развитие. Времената бяха други и парите не достигаха”.

По всяка вероятност става въпрос за проекта Т-10В, получил работното заглавие Су-27ИБ, започнат в средата на 80-те години. Първият прототип е реализиран през 1990 г. и по-късно получава развитие в изтребителя бомбардировач Су-34.

Междувременно през 1987 г. са проведени първите преговори със СССР за доставката на новите изтребители МиГ-29. Договорът за първата партида от четири бойни самолета и две спарки е сключен през февруари 1988 г. в Москва. Под него се подписва полковник Иван Алексиев, началник-отдел в ГИУ, а също и Петър Бойчев, ценовик от ГИУ. От страна на възложителя – ПВО и ВВС на НРБ, се подписва главният инженер полковник Божидар Герасимов.  Условията от 1986 г. обаче са се промененили драстично. Предложената цена вече е скочила на над 12 млн. преводни рубли. В процеса на преговорите се договарят нова комплектовка и двигатели с по-голям ресурс в сравнение с тези на вариантите, доставени преди това на ГДР. В крайна сметка цената на четирите бойни самолета е 11 600 000 преводни рубли за боен самолет (изделие 9-12А) и 12 300 000 за единична спарка (изделие 9-51). Седем месеца по-късно първата група български летци и инженери заминава за СССР да се приучи на най-съвременния ни изтребител, а близо година и половина по-късно първите МиГ-29 кацат на българска земя.   Като цяло през 1988–1989 г. поради нарастване на цената са договорени само 18 бойни самолета вместо първоначално планираните 24 и четири спарки. Отново започват да се правят планове и се подготвя перспективното съглашение за следващата петилетка.

Генерал Атанас Семерджиев продължава своя разказ:

„Когато приемахме плана за развитието на нашите въоръжени сили за 1990–1995 и до 2000 г., ходихме в ГЩ на съветската армия с министъра на Народната отбрана Добри Джуров и с командващите видовете въоръжени сили. Това беше 1988 или 1989 г. Направих подробно изложение по развитие на армията до 2000 г. и разчитахме да се иска кредит за около 300–400 млн. преводни рубли, с който да си купим нужното въоръжение. ГЩ обаче беше против това. Виждаше се вече, че не можем да издържаме такава армия. Поискахме от съветската страна да ни дава въоръжение и техника на по-ниски преференциални цени. Те не се съгласиха, като изтъкнаха основателен аргумент, че ако ни гарантират тази привилегия, всичките съюзни армии ще искат”.

Съгласно подготвяното съглашение в перспектива се предвижда доставката на още няколко ескадрили МиГ-29, с които да започне подмяната на всички изтребители МиГ-21 (по това време има шест бойни ескадрили, летящи на този самолет). Плановете обаче не се осъществяват поради финансови трудности и политическите промени.

Днес МиГ-29 е основният изтребител на ВВС на България и от дистанцията на времето дискусиите от средата на 80-те години може да изглеждат странни и безсмислени. Историята обаче трябва да се помни и анализира. Единственото, което може да се добави, е, че взетото през 1987 г. решение е абсолютно правилно и близо 20-годишната експлоатация на МиГ-29 го доказва.

Коментари

blog comments powered by Disqus