altЕвгени АНДОНОВ разказва за един от най-старателно скриваните моменти от развитието на ВВС на НРБ през 70-те и 80-те години, а именно създаването на възможности българските бойни самолети да използват ядрено оръжие и обучението на летателния и техническия състав за това.

Статията е публикувана оригинално в сп. АЕРО бр. 9 (май 2009 г.)  

Малко предистория

Използването на тактическо ядрено оръжие от авиацията по принцип се свързва с изпълнението на сложното бомбомятане от кабриране. За първи път подобни маньоври в България са отработвани от отделни летци, преминали съответната подготовка в СССР. Изначално в курсовете за бойна подготовка на МиГ-15 и МиГ-17 бомбомятане от кабриране не е залегнало. Но след като новите тактически прийоми стигат и до България, става ясно, че тренировките на българските летци са ефектна демонстрация пред различни висши чинове от командването на Българската народна армия (БНА) и особено пред представителите на Политбюро. След 1960 г. ген. Симеон Симеонов, командир на новосформирания през 1961 г. 10-и смесен авиационен корпус (САК), залага на този ефект и скоро летците от полковете в Безмер и Чешнигирово започват да тренират масово „хвърляне на ядрена бомба” от кабриране от МиГ-17. По спомени на ветерани за първи път в СССР бомбомятането от кабриране се усвоява от Златко Николов. По-късно той ще покаже този сложен маньовър. Първоначално в изтребително-бомбардировъчната авиация на СССР никога не се е разчитало на относително бавните МиГ-17 (с дозвукова скорост) да използват ядрено оръжие. Това обаче не пречи на генерал Симеонов той да организира през лятото на 1964 г. авиационен показ на летище Пловдив и на близък полигон. По подобие на парадите от Тушино и Домодево в СССР за първи път в България се организират двудневни демонстрации с участието на голямо количество самолети, изпълняващи различни задачи – от преминаване на звуковата бариера от МиГ-19 до демонстрация на различни видове бойно използване. Гостите са от най-висок ранг, включително и Политбюро, начело с първия държавен и партиен ръководител Тодор Живков. Един от кулминационните моменти е демонстрацията за използване „тактическа ядрена бомба” от МиГ-17.

Масовото навлизане на тактическото ядрено оръжие в СССР 

През 50-те години обаче атомните бомби са тежки, скъпи и не толкова масови. Това ги прави запазена територия само за стратегическите бомбардировачи и тежките фронтови бомбардировачи. С масовото навлизане на ядреното оръжие и постепенното смаляване на масовите и габаритните характеристики на ядрените заряди в гамата на носителите се включват все повече типове самолети. Във фронтовата авиация на СССР за нанасянето на ядрен удар може да се използват новите тогава изтребители МиГ-21М и МФ, но основно това е възложено на специализирания изтребител бомбардировач Су-7Б. Именно с неговото навлизане на  въоръжение в началото на 60-те години на миналия век се отваря една нова страница към масовизацията на използване на свободнопадащи атомни авиационни бомби. Почти във всеки първоешелонен полк на изтребителнобомбардировъчната авиация на СССР, въоръжен със Су-7 или МиГ-21, започва развръщане на система за подаване на тактически ядрени боеприпаси. Из целия Съветски съюз се развръщат така наречените Обекти „С”, които представляват силно укрепени и строго засекретени ядрени складове. В тези складове от Министерството на средното машиностроене (под това невинно на пръв поглед име е маскирана цялата военна ядрена промишленост на Съветския съюз ) се подават компоненти и елементи съгласно плановете, чрез които се привеждат в боеготово състояние атомните бомби. Оттам те се подават към мрежа от ремонтно-технически бази (РТБ). Това е съоръжение, което представлява силно укрепен склад, най често намиращ се на обособена територия в близост до летището, 1 до 2 km от укритията на самолетите. Често отделен път свързва техническата позиция на РТБ с техните „клиенти” от съответния авиационен полк. Секретността е с най-високите степени и в РТБ се подбират изключително доверени и проверени военнослужещи, преминали специална подготовка. Заради особения си статут често съставът на ремонтно техническите бази служи под различни легендировки и маскировки. На хората от тези специални поделения, работещи с атомно оръжие, е забранено да обсъждат каквото и да е за работата си и да общуват свободно с другите военни и армейският жаргон им лепва прякора „глухонемите”.  През втората половина на 60-те години след редица учения и с цел да се намали времето за реакция и използване, постепенно СССР започва да разполага ядрени складове на територията на източна Европа. След Унгарската революция от 1956 г. и Чехословашката нежна революция от 1968 г. съветското военно присъствие на  територията на цялата източна част на Европа се засилва чувствително. Съвсем естествено е това да води до развръщането на огромно количество тактическо ядрено оръжие в многобройни складове.

alt

Су-7Б е първият изтребител-бомбардировач в СССР предназначен масово да използва свободнопадащи атомни бомби, но така и не е въведен в България (сн. архив)

Как е положението у нас

България има особен статут, защото на наша територия след 1947 г. никога не са разпологани за постоянно съветски войски. Вълната на всеобща атомизация на изтребителната и изтребително бомбардировъчната авиация обаче не подминава ВВС. Съгласно плановете на командването на Обединените въоръжени сили (ОВС) на страните, участнички във Варшавския договор, още в началото на 60-те години България става притежател на ракетно-ядрени средства (носители на ядрено оръжие). Това са оперативно тактическите ракети Р-11, а по-късно Р-17 заедно с тактическите ракети Р-35 и Р-65, които стават гръбнак на ядрените способности на Българската народна армия. Десетина години по-късно ВВС на НРБ също ще влязат в ядреното планиране на армиите от Варшавския договор. По всичко личи, че задачата нашите ВВС да имат готовност да използват атомно оръжие е поставена в началото на 70-те години. Планирането за това се осъществява на най-високо ниво и днес, след като се съпостави наличната информация (например за подобните процеси в Полша), може да се твърди, че тази подготовка е била водена по единен план на Щаба на ОВС (ЩОВС).  Информацията за ядрената програма на Полша е разсекретена и според наличните данни в началото на 70-те години първи се атомизират полските изтребители МиГ-21ПФ и ПФМ, след като са доработени, да могат да използват свободнопадащи бомби с ядрен заряд. Първите летателни екипажи от състава на ВВС на Полша заедно с наземен технически състав са изпратени на специализиран курс в СССР през пролетта на 1974 г. Тук се усвояват процедурите по предаване, подкачане, кодо-разблокиране и използване на тактически атомни бомби. Според полски автори става въпрос за специалните изделия РН-28 и 244Н. Както и в Полша, така и в България е взето решение за създаване на атомоносна авиация със съответния подготвен състав. По онова време 2-ра изтребителна авиоескадрила от състава на 19-и иап (летище Граф Игнатиево) вече разполага с 12 нови фронтови изтребителя МиГ-21М, доставени през 1969 г. Именно те ще станат първите родни самолети, предназначени в случай на необходимост да използват ядрено оръжие.         Полк. инженер Георги Любенов си спомня: „От 1968 г. до 1974 г. бях главен инженер на 19-и иап в Граф Игнатиево. Мисля че през 1973 г. пристигна бюлетин за доработка на Миг-21 за така наречените спецподвески. Бюлетинът изискваше сложна доработка. Разучихме го с хората, които трябваше да се запознаят с него. Направихме заявка за необходимите ни материали и апаратура и очаквахме след шест месеца да дойде бригада от Съветския съюз, която да изпълни дейността по доработката на МиГ-21М. По това време в полка постъпиха и група млади инженери. Един от тях, оръжейник и роднина на генерал Радонов (по това време зам.-началник на ГЩ на БНА), го пратих в ТЕЧ-а (технико-експлоатационната част, където се извършват регламентни прегледи, ремонт и доработки на авиационната техника). Без да е запознат с всичко, той взел, че споделил с ген. Радонов, че в полка има бюлетин за специалните подвески, но нищо не се прави по въпроса. Това веднага стигнало до ген.-полковник Атанас Семерджиев, началник на ГЩ на БНА. И един ден командирът на полка Леонидов ме извика и ми каза да стоя в полка, защото пристигат командващият ПВО и ВВС ген.-полковник Любчо Благоев и ген.-полковник Атанас Семерджиев. Кацнаха с Ил-14 и отидохме в канцеларията на командира на полка. Започнаха да ме разпитват как стои въпросът с доработката на МиГ-21М. Обясних им всичко. Донесох им бумагите с разчетите, показах им бюлетина и им обясних, че до 6 месеца трябва да пристигнат необходимите ни апаратура, материали и съветските специалисти, които да ги монтират. Накрая ген. Семерджиев каза:”Благоев, хайде да си ходим, информацията на Радонов не е вярна”. През есента на 1973 г. в Граф Игнатиево пристига съветската бригада от специалисти. Пристъпва се към последователна доработка на изтребителите. В началото на лятото на 1974 г. всичките МиГ-21М от 19-и иап са преоборудвани да носят ядрено оръжие.   Така България вече разполага с 12 самолета МиГ-21М, които имат възможност да използват тактически атомни бомби с контролиран момент на взрива. Съвсем естествено, след като има възможности, трябва да се обучи и състав, който да знае как да ги реализира в най-пълна степен. През 1976 г. летците от полка Иван Кълвачев и Стефан Досев от 19-и иап заминават за летище Тираспол (по това време в Молдовската съветска социалистическа република). По спомени на Георги Любенов заедно с тях на курса са отишли и трима летци от командването на 10-и САК, в чийто състав е 19-и иап.

alt

От 1974 г. МиГ-21М е първата "атомоносна" лястовица на ПВО и ВВС (сн. архив АЕРО)

Задачата им е да усвоят специалните маньоври за използване на атомни бомби. Днес първите „атомни” пилоти от Граф Игнатиево не са между живите, но се знае, че те основно изучават похватите за използване на ядрено оръжие, но по всяка вероятност не са били запознати с устройството и принципа на подготовка и действие на самите атомни боеприпаси. След завръщането им от курса в СССР те предават наученото и на останалите. В подготвката на българските летци влизат новите похвати за извършване на бомбомятане от хоризонтален полет и с изпълнение на различни видове вертикални маньоври. Започват да се организират курсове, като всяка година част от летците на 19-и иап преминават през тях. Така за няколко години целият полк вече има подготовка да изпълнява сложните видове маньоври за използване на ядрени свободнопадащи бомби. 2-ра изтребителна авиационна ескадрила на 19-и иап е заложена в плановета на ЩОВС на Варшавския договор и при необходимост може да бъде включена за изпълнение на задачи по използване на ядрено оръжие. Генерал-лейтенант от резерва Стефан Попов, по онова време пилот от 19-и иап, разказва: „Отработването на маньовъра за бомбомятане от кабриране беше най-трудната задача и обикновено го изпълнявахме в края на учебната година. Отивахме на полигон Корен. При подхода към полигона ускорявахме до скорост 1050 km/h и така започвахме горката (маньовър за набиране на височина). За лупинга също и на 106о пускахме бомбата. При започването на маньовър самолетът е на височина около 100 метра, а на върха на фигурата вече беше на около 3000 метра. При кабриране от 45о бомбата летеше седем километра. При изпълнение на бомбомятане от 106о обаче тя падаше непосредствено на точката, над която си я откачил. Правиш имелман и излизаш от маньовъра и бягаш на форсаж. Бомбата пада за около минута до две. През това време трябва да си се отдалечил на безопасно разстояние, за да не те достигне ударната вълна. Една много трудна задача. Нормативът за отличен беше точността в рамките на 500 метра от центъра на мишената. И ако сбъркаш, не знаеш къде ще падне. Много трудна задача и затова я оставяхме за края на годината.  В академията, като учехме за една фронтова операция, се предвижда нанасянето до 600 ядрени удара. Първи ядрен удар, втори ядрен удар и т.н. На територията на България трябваше да се формират два фронта, като част от стратегическата настъпателна операция. Но едва ли руснаците са разчитали на нашите самолети за нанасяне на ядрен удар от една ескадрила от Граф Игнатиево. Но иначе полкът имаше подготовка. През цялото това време ние бяхме готови да започнем войната не за дни,а за часове”. Задачата на групата инженери, посветени във възможностите на самолета, е да поддържа оборудването и системата на МиГ-21М в изправност за използване на ядрено оръжие. Самите бомбодържатели се съхраняват в отделно укритие. След няколко години такива групи по обслужването на „спецподвески” са формирани във всички български бойни летища, въоръжени със самолети, способни да използват атомни бомби. А тези летища и броят на самолетите ще нараства прогресивно с годините. През 1974 г. девет нови изтребителя МиГ-21МФ постъпват на въоръжение в 18-и иап в Доброславци. През 1975 г. пристигат още 11 машини от същия вариант. Въпреки опитите си авторът на материала така и не успя да уточни дали самолетите са били модернизирани след доставка или пристигат готови с атомоносни възможности от СССР. През 1978 г. те ще бъдат предадени на авиополка в Граф Игнатиево и така той вече ще разполага с около 30 изтребителя със системи, позволяващи бомбомятане със „спецбоеприпаси”.

Ерата на МиГ-23 като основен атомоносец в България

alt 

МиГ-23БН се превръща в основен ударен самолет на НРБ в началото на 80-те (сн. архив АЕРО)

Генерал-полковник Симеон Симеонов, когото историята помни като безумно смел летец и гениален популист, често пъти мотивира българските летци, обещавайки, че  полковете в Безмер и Чешнигирово ще получат с модерните сврухзвукови „су семь бе” (Су-7Б). Историята и плановите органи на ЩОВС обаче ще решат друго. И така България е избрана да усвои първа от страните, членки на Варшавския договор, ударният вариант на най-модерния съветски фронтови изтребител от това време МиГ-23. За разлика от Полша, у нас така и не се планира сериозно доставката на Су-7Б, но за сметка на това през седемдесетте години в плановете се залагат два полка специализирани самолети за действие по наземни цели МиГ-23БН. Докато Полша и Чехословакия приемат на въоръжение Су-7Б още през 60-те години, у нас все още се разчита на МиГ-17. Това е и причината България да стане първата страна от Варшавския договор, която се въоръжи с МиГ-23, макар и във вариант на изтребител-бомбардировач. Първата спарка МиГ-23УБ пристига в България (първо каца на Граф Игнатиево) още в края на 1975 г., а първите шест бойни самолета се приземяват директно на Чешнигирово до Пловдив в началото на 1976 г. До 1979 г. в 24-и ибап постъпват на въоръжение 24 броя МиГ-23БН. Всички те пристигат с пълен комплект оборудване за използване на специални боеприпаси.       

Атомоносни МиГ-23 и на Доброславци

През 1978 г. 18-и иап, базиран на летище Доброславци до София, също започва да се превъоръжава. 1-ва авиоескадрила получава 12 бойни самолета МиГ-23МФ. Каквато е стандартната практика в СССР, и нашите прехващачи също имат атомоносни възможности. След като в България пристигат МиГ-23БН и МиГ-23МФ, съвсем естествено е в плановете за бойното им използване да залегнат и задачите с ядрено оръжие евентуално. Изначално 18-и иап е предназначен за противовъздушна отбрана (ПВО) на промишления район София-Перник и атомната електроцентрала в Козлодуй. Въпреки това всички самолети пристигат с окабеляване и блокове от системата за спецподвеска. С други думи, всичките ни изтребители за ПВО имат възможности да се ползват и като носители на ядрено оръжие. Днес на ветераните от тези дни е трудно да си спомнят точната година, през 1980 или 1981 г. четирима летци от 18-и иап преминават курс за бомбомятане от специални маньоври в СССР. От летище Доброславци с един МиГ-23УБ излитат Евгени Цветков и Антон Вачков. С два бойни МиГ-23МФ ги придружават Иван Вълчев и Петър Димитров. Самолетите прелитат до летище Тираспол в Молдова. Тук, в 412-и изтребителен авиополк (тогава летящ на МиГ-23) от състава на 119-а изтребителна авиодивизия, 5-а въздушна армия (щабът на армията се намира в Одеса) предстои усвояването на подготовката за използване на тактически ядрени авиобомби. Днес Евгени Цветков си спомня: „Ние с Петър Димитров бяхме капитани и командири на звена в ескадрилата. Антон Вачков и бай Иван Вълчев бяха майори, корифеи на МиГ-23. Когато прелетяхме, започнахме теоретични занятия. Запознаха ни с района на полетите. Полигонът беше много далече, над 100 километра от летището. Направиха ни превозка и след това ни пуснаха с бойните самолети. С нас в двойка летяха по един от техните пилоти като водени. Естествено бяха доста строги на тема секретност. Не знам защо, но може би с цел сигурност винаги летяхме в двойка с по един съветски пилот. Самата атомна бомба не сме я изучавали. Учеха ни на принципи за практическо изпълнение – когато ти сложат бомбата, трябва да отидеш, където трябва, и да я хвърлиш с маньовър. Специално за атомната бомба се хвърляше от горка под ъгъл 110о. Самият курс беше кратък. Ден или два теория, след това няколко летателни дни. Времето беше лошо. По това време минаваха някъкви атмосферни фронотове, а те там се доста мощни. Имаше постоянно градоносни облаци. Беше сериозно изпитание да стигнеш до полигона, да го откриеш и да се прибереш. С мен като воден летеше майор или подполковник, не си спомням точно, но беше командир на ескадрила или на полк. Когато се запознахме, ми каза: правиш, каквото си правиш, не се интересувай от мене. Моята работа е да стоя зад теб. После като се върнахме,от една задача тъкмо слязохме и заваля дъжд. Гледам го, костюмът му мокър от пот. Каза, че много зор е видял на маньоврите да стои плътно до мен.  Не сме изучавали конкретна атомна авиобомба. Изучавахме прийомите за извършване на бомбардировките."

alt

В началото на 80-те летците от 18-та иап Доброславци преминават курс за използване на спец боеприпаси с изтребителите МиГ-23 (сн. Александър Младенов)

Така 18-и иап също се записва в състава на атомоносната авиация на България. Въпреки че това не е основната задача, в случай на необходимост останалите пилоти изтребители могат да се обучат и да изпълняват „специални задачи” със „специални бомби”. Съвсем естествено, и в 18-и иап е формирана „група за спецподвески”, която да поддържа системата за бомбопускане. Тази подготовка не е прецедент за прехващачи и съвсем не е запазена територия за изтребително бомбардировъчната авиация. В авиацията на ПВО на СССР самолетите МиГ-23, предназначени да носят ядрено оръжие, запазват своите възможности и подготовка чак до началото на 90-те години.

Групата от 25-и ибап на курс в Мартиновка

От друга страна, по това време БН-а е вече добре усвоен от летците в Чешнигирово. Както става и в Доброславци, така и в 25-и ибап са подбрани четирима пилоти, които в СССР трябва да преминат аналогична подготовка. Това, което отличава „чешнигировските бомбиери”, е, че те са допуснати до „светая светих” на атомните тайни на СССР – да работят пряко с „специалното изделие”. Така те се подготвят не само в изпълнението на въздушни маньоври, но и за подготовката на самия „спецбоеприпас” за използване по предназначение. Четирима летци и четирима оръжейници са определени да се подготвят в 642-ри изтребително-бомбардировъчен авиопок на летище Мартиновка до град Вознесенск (Украйна). Полкът се счита за елитен и първи в СССР през 1961 г. получава на въоръжение Су-7Б. По-късно през 1973 г. се превъоръжава с МиГ-23БН, от 1975 г. вече продължава превъоръжаването с МиГ-27. За ръководител на групата е назначен майор Цоко Ташев Цоков (днес полковник от резерва): „Командирът на полка Малчо Малчев ни извика един ден и ни каза, че трябва да отидем на курс в СССР. Но той не знаеш  много”. Един от четиримата оръжейници, Томирко Томанов, днес полковник от резерва,  си спомня: „Тогава бях старши лейтенант или капитан, началник група в ТЕЧ-а. Петър Кирев Петров беше началник група в ескадрилата. Николай Порязов бе определен за началник група „спецподвески”. Златко Попов е инженер на полка по въоръжението. Имаше и други инженери и техници, тъй като заминавахме с наши самолети и те трябваше да се поддържат. Те са Борислав Марков по радиооборудване, Димитър Дечев по самолета и двигателя, Кирил Кирилов по авиационно оборудване и трима техници на самолети – Николай Тончев, Крум Лозанов и Топалов”.

alt

Летецът Цоко Ташев Цоков (сн. архив)

Цоко Цоков: „От летците бяхме аз, Иван Борисов, Пенчо Шишков и Йордан Йорданов – Даката. Определиха ни  и заминахме на 2 септември. Ние с Шишо сме от първата група, приучени на БН-а, и бих казал, че бяхме добри летци. По това време бях зам.-командир на полка по летателната част, а Даката беше инспектор”. Томирко Томанов: „Предварително в България бяхме инструктирани много сериозно. Специално нас ни запозна с нещата  Хилендаров от корпуса. Заръката бе максимално да запомним всичко, защото не беше много сигурно дали ще ни изпратят записките. Забранено ни беше да водим каквито и да е разговори с който и да било по тези въпроси. Въобще, те не ни казаха къде ще отидем и не съм сигурен, че и на тях им е било известно. До Вознесенск ни превози един транспортен самолет Ан-24 заедно с наземното оборудване за обслужване на самолетите”. Цоко Цоков: „Иван Борисов Иванов прелетя заедно с техниците с транспортния самолет. Аз летях с боен самолет, а Шишков и Йорданов бяха със спарката. На отиване трябваше Ан-24 да направи междинно кацне в Одеса, а ние направо на Вознесенск. Това е на 120 километра север-североизток от Одеса. Като кацаш от север на юг, има дупка и е  много неприятно при захода. Даже те кацнаха по-нормално. Аз слезнах по-ниско, руснакът започна да дава указания. Не съм почувствал нещо опасно. Кацнахме и им казах: не се притеснявайте, ниско бях, но самолета го чувствах нормално.   Отговориха ми: „тази дупка я напълнихме със Су-7”. На летищто имаше МиГ-27.  Преди това същите тези момчета от полка във Вознесенск пребазираха нашите БН-и от завода до Чешнигирово. Ние се познавахме. Като кацнахме обаче, никой не ни попита за какво сме там. Поздравяваме се, прегръщаме се, но никой не ни попита нищо. Когато Ан-24 кацна,  ни строи командирът на полка. Изпратили едни декларации. Той се хили и ни пита дали носим злато? Не! Оръжие! Да! Цели два бойни самолета... Но не такова естествено. Смяхме се. Аз и Шишков бяхме майори, Даката и Иван Борисов бяха капитани. Обаче точно по това време дойде заповедта за производство в чин майор на Даката. Пристигаме във Вознесенск, а на следващия ден пристигна космонавтът Шаталов, по това време зам.-командващ на 5-а одеска въздушна армия. Вижда ни и каза: А! На нас ни казаха двама майори и двама капитани. На кого да честитя?”. Йорданов се представи”. След пристигането започва интензивна учебна дейност. Летците са разделени от оръжейниците, всеки изучава това, което е определено. Томирко Томанов: „Като отидохме, ни посрещнаха, дадоха ни гвардейски значки и много радушно ни посрещнаха. Полкът беше гвардейски. В него имаше три вида авиационна техника. Но не можеше да се минава от едната ескадрила в другата, а районът на полка беше много голям. Там, като отидохме, ни забраниха... имаше един куриоз, решихме да отидем в техния ТЕЧ и ни арестуваха. Веднага ни разкриха и ни помолиха по-твърдо да се върнем обратно. На следващия ден започнахме подготовката. Занятията се водиха отделно летци и отделно за нас оръжейниците. Значи нашите занятия бяха първо теоретическите и след това практически на самолетите. Преподавателите, които водиха бяха от други места, не от самото летище. Просто личният състав на полка не ги познаваше. Разучавахме схемите на самолета за управление на системите на специалните боеприпаси. За самата атомна бомба ни казаха най-общи такива неща. Основно бяха схемите за управление на бомбопускането, апаратурата и проверките, които се извършват на веригите от системата за управление на бомбопускането. Руснаците останаха много изненадани от нашата подготовка и от това, че четиримата много добре познавахаме всички вериги на бомбопускането”. Цоко Цоков: „Теорията ни водеше един майор, който вървеше непрекъснато с двама прапоршици до него. Той не беше от летището, а и ние не сме задавали въпроси там. Той вървеше навсякъде с двамата прапоршици и тримата носеха оръжие. Никой друг на летището не видяхме да носи пистолет.  Теорията се делеше на две. Устройството на изделието и на самолета. Техниците основно изучаваха системата за подкачане и системата за проверка. Изучавахме устройството на изделието атомна бомба РН-28. Имаше и РН-28Н  – неутронна. Тези двете се подкачваха на МиГ-23. Интересното е, че през 1982 г. вестниците гръмнаха за неутронната бомба на Щатите. А на нас през 1980 г. ни казаха, че има РН-28Н, инструкторът замълча, така, скромно. Знайте, самолетът може да я носи. Не се различава използването по нищо друго, но няма да говорим за нейното устройство. Явно, след като бяхме допуснати до атомни тайни, тази бомба е била на друго ниво на секретност. Така че само това знаехме, че самолетът може да я носи”.

alt

Капитан Цоко Цоков след първия си полет на МиГ-23БН в Луговая през 1975 г. (сн. архив)

Секретността Обстановката на летището предполага строг ред и въпреки братските приятелски отношения секретността се поддържа на много високо ниво. Още със стъпването си във на военното летище във Вознесенск българската група се сблъсква със строгите порядки, които тогава важат за всички. Цоко Цоков: „Бойният го вкараха при тях в зоната в едно укритие. Докато чакахме да започне занятието, започнаха да вият сирени. Всичките техници, които бяха в зоната, влязоха в укритията и буксите се скриха. Прибраха се. Пристига камионът до буксата с тележката, обръща в края и си замина. Вратите се затварят. Започва да вие сирената, хората излизат и започват да си работят по ежедневните задачи. А ние се смеехме тогава, че това, ако е у на,с всички ще се покажат навън да видят за какво става въпрос. Отвън стоят двама войници и пазят с автомати. Отвътре двамата прапоршици стоят на вратите и пазят. Стана нещо с куплунга, малко се позапъна, и прапоршчикът бе най-близо, дойде, бутна я и я закачи. Доволен стои отстрани и гледа. Явно се позадържа и майорът, който ни водеше занятията, така го изруга: „Отойди к двер, бляд!”. Така го смрази  и той застана на вратата”. Тези процедури са стандартни за съветската военна авиация и работата с ядрено оръжие. Съгласно приетите норми, важащи и днес, никой без специален допуск няма право да вижда ядреното оръжие или свързаните с него елементи. Единствените от техниците, които имат право да не се крият, когато спецбоеприпасът, а по точно неговият пълен неядрен аналог се подвозва към зоната за тренировка, са оръжейниците, които така или иначе изпълняват аналогични на българската група функции в 642-ри ибап. Прапоршиците съгласно мерките за охрана са длъжни да пазят процепа на железобетонните врати на арочните укрития, които не се затварят плътно, и изходите за струята от двигателя на самолета, за да се предотврати възможността някой да наблюдава оттам."

alt

Хората от 642-и ибап посрещат българските си "братя по атомно оръжие" (сн. архив)

Томирко Томанов: „Практическите занятия ги провеждахме в едно арочно укритие. Там влизахме заедно с  тези, които ни водеха занятието – един офицер и един прапоршчик. Имаше и  караул. Затваряха се вратите влизахме там и като влезнем, та чак до следобеда не се отварят вратите. Ние вътре работим с тележките и специзделието – основно по начините на подкачване, извършване на предварителните проверки и самото подкачване. Изключително държаха на руски точно определените команди да се отдават. Ако сбъркаш само една думичка, започвахме всичко от начало. Искаха да се спазва точно определената последователност и точно отдаване на заповедите. Но това е обяснимо, защото ставаше въпрос за много сериозна работа с атомно оръжие. След това накрая оръжейниците знаехме до едно положение как се правят нещата. Знаехме как да проверяваме веригите за управление, как да монтираме държателите, как да се подкачи изделието. А вече летателният състав си знаеше всичко друго, което на нас не ни казваха. Летателният състав обаче не знаеше нашите неща, нито пък ние имахме представа, какво те трябва да правят. Българските офицери, допуснати до работа с ядрените боеприпаси във Вознесенск, вероятно са едни от малкото, а може би единствените запознати с подробности не само за подкачането, но и за работата на самата бомба, процедурите по настройката и разблокирането. Доверие и чест, с каквито по онова време се ползват малцина." 

Към част 2

 

Коментари

blog comments powered by Disqus